Нина Георге - Любов в Бретан

Музикантът се обърна. Барабанистът пое дълбоко дъх и подхвана друг ритъм на тангото, придружен от баса, който изпускаше всеки трети удар.

Водачът на квартета изпълни на бандонеона първите тактове на Hijo de la luna, ре мажор. Разнесоха се въодушевени викове. Мариане усети, че е настъпил моментът да промени ритъма и мелодията.

Цигулката се присъедини към нея и с безкрайна нежност поде песента за сина на луната. Мелодията отекна в нощта и стигна чак до пълния диск на небето. Двойките се въртяха вихрено. Мариане следеше движенията на водача на квартета, който с кимане задаваше ритъма. Постепенно обаче контурите около нея се размиха и тя цялата стана музика.

Той водеше, тя го следваше, инструментите им флиртуваха един с друг. Както морето се хвърля към сушата и се връща обратно, така в музиката се редуваха екстатична страст и нежно вълнение. Въздухът бе изпълнен от шумоленето на копринените женски чорапи, от дишането на мъжете, от стъпките по дървения под. Никой не говореше, всички танцуваха, телата следваха човешката воля и копнежи.

Душата на Мариане се издигна във висините и се освободи.

След години хората, присъствали на този празник, се кълняха, че са видели бяло сияние около лицето на Мариане. Синята рокля се разтвори в бяло-сини пламъци, около тялото ѝ се образува червен облак и присъстващите усетиха, че пред тях стои жрица, призоваваща луната с песента си.

Жени и мъже танцуваха в опиянение, непознато досега. Обичаха живота повече от всякога и знаеха, че този танц никога няма да свърши.

Мариане затвори акордеона и се поклони. Кланяше се отново и отново, но аплодисментите не стихваха. В гърдите ѝ струеше щастие и палеше в очите ѝ сини газови пламъчета. Чувстваше, че се рее във въздуха. Слезе от сцената и тръгна през навалицата. Търсеше Ян.

Първо видя Женевиев да стои в края на кея, далеч от светлината и топлината. Взираше се в студения безмълвен мрак на Розбрас.

— Колко те обичам — шепнеха устните ѝ.

Ален развърза въжетата с трескави пръсти. Нямаше да позволи на тази хлапачка да му нарежда какво да прави и какво — не! Изведнъж замръзна намясто. Нещо стигна до ухото му. Нещо топло. Глас ли беше? Смаян, Ален изправи гръб. Геновева?

Гласът се появи отново.

…обичам…

Лорин застана на кея. Вятърът развяваше русата ѝ коса като светъл пламък.

— Защо не плувате? — извика му тя.

— Защото не мога да плувам! — изкрещя в отговор Ален.

Обърна се отново към Кердрук. Музиката късаше нервите му, впиваше се в сърцето му, заплашваше да го изтръгне от гърдите. Сърцето му копнееше да се сдобие с крила и да полети към нея, към Геновева.

…обичам…

Най-сетне успя да развърже възела и хвана греблата. Докато лодката се плъзгаше по вълните, Ален се намести в средата, опита се да пренебрегне силното люлеене и направи фуния с ръце.

— Геновева! — И още по-високо: — Геновева!

Никакъв отговор. Само вятърът люлееше водата.

— Обичам те!

Ален заработи с греблата. Придружаваше всеки удар с вик:

— Геновева, обичам те!

Обичай ме! Моля те, дай ми любовта си!

Червената сянка се сля с водовъртежа от черно и сиво и Ален остана сам с реката. Спря точно на средата.

Сега и той беше сянка, но продължи да вика. Все едни и същи думи. Дрезгаво. Отчаяно.

— Геновева, обичам те! Геновева, обичай ме!

Мадам Женевиев не помръдваше. Взираше се към реката, загубила дар слово. Когато Мариане докосна ръката ѝ, тя се обърна стреснато. Погледът ѝ беше изпълнен със страх и отчаяние.

Мариане се обърна към отеца от Оре, който бе застанал до нея.

— Отче… умеете ли да гребете?

Той я погледна слисан.

— Да, разбира се.

— Отведете мадам при любимия ѝ. Тя го чака от трийсет и пет години. Копнее да го обича отново.

Отецът кимна и се постара да скрие изненадата си. Мариане внимателно стисна ръката на Женевиев.

— Време е.

Хваната за ръката на свещеника, Женевиев се запъти към малката червена платноходка. Името ѝ беше „Мариан“ и платната ѝ много скоро щяха да се издуят.

Мадам Женевиев остана права. Свещеникът се насочи със силни движения към средата на реката, където ги очакваше Ален. Сякаш по водата се плъзгаше отвесен пламък.

От двайсет и осем години Ален живееше на отсрещния бряг. От трийсет и пет години чакаше една дума от нея. Наистина беше време. Незабелязани от танцуващите на кея, лодките се плъзгаха една към друга.

Ален гребеше като луд. Женевиев не го изпускаше от поглед. Лодките се удариха леко. Женевиев протегна ръка към Ален. Ян застана зад Мариане и я прегърна. Тя се притисна към него.