Нина Георге - Любов в Бретан

— Погледни ги само — пошепна нежно тя.

В този момент Ален се наведе напред и докосна протегнатата ръка на Женевиев.

Последва удар. Дълбоко течение запокити лодката настрана. Ален загуби опора и се олюля. Ръцете им се пуснаха.

— Ален! — изпищя Женевиев.

Не сега! Моля те, не сега!

Пред очите ѝ любимият ѝ се завъртя и потъна в дълбините.

Моля те, не! Та той не можеше да плува! Ако се удави тук, пред очите ѝ, тя ще го последва. Осъзна го в същия миг, когато разбра, че омразата не е в състояние да унищожи любовта. Тя беше остаряла със своята омраза, но сега пръстите ѝ запариха, защото помнеха как се усещаше кожата на единствения мъж в живота ѝ. Те не бяха забравили. Винаги бяха усещали липсата му.

— Ален!

Женевиев скочи във водата.

Мариане се изтръгна от прегръдката на Ян и хукна по кея.

Червената рокля се разпростря върху вълните. Женевиев доплува до Ален и го хвана. Течението завъртя прегърнатата двойка.

Мариане се обърна да повика помощ и се удари в сива стена. Лотар?

Изтича покрай него, нахлу в пристанищното бюро, свали спасителния пояс от куката на стената и се втурна отново към реката. Стигна чак до самия край на кея.

Къде са те? Ето ги! Две светли лица над вълните. Беше отлив и ако течението ги отнесеше към устието на реката, морето щеше да ги засмуче като фуния и да ги отвлече.

Лотар посегна към спасителния пояс.

— Аз ще го направя, ти не можеш!

За момент погледите им се срещнаха.

— Ти изобщо нямаш представа какво мога да правя — изфуча Мариане и изтръгна пояса от ръката му.

В гърдите ѝ напираше леден гняв, който ѝ помогна да метне пояса чак до средата на Авен. Поясът се завъртя и след десетина метра във въздуха падна точно до яркото червено петно. Мариане бе стегнала въжето около кръста си. Когато реката повлече спасителния пояс, тя се олюля. Силите ѝ изневериха.

Лотар застана пред нея и започна да придърпва въжето сантиметър по сантиметър. Мариане стоеше зад него и не можеше да си обясни защо се е вцепенила и губи сили, колкото по-дълго усеща присъствието му.

Женевиев и Ален се задържаха за спасителния пояс, докато отец Балак стигна с лодката до тях и им помогна да се прехвърлят през ниския страничен ръб. Най-сетне бяха в безопасност.

Ален хвърли спасителния пояс към брега. Лотар го улови със сигурна ръка.

— Благодаря — промълви Мариане и докосна ръката му.

Струваше ѝ много усилия да се раздвижи.

Лотар кимна кратко. Лекото докосване го прониза като електрически ток. Отправи нежна усмивка към Мариане.

— Изпълнението ти на сцената беше прекрасно.

Жена му имаше любовник. Всички я харесваха, даже я обичаха — той го бе видял по лицата, които се обръщаха към нея като цветя към слънцето. Тя се вписваше съвсем естествено в тази страна, сякаш бе родена тук, сякаш я бяха чакали да се появи. Лотар усети как в сърцето му рухна някаква преграда.

Вдигна ръка и нежно помилва с палец устните на Мариане. Наведе се и бързо я целуна по устата. Тя бе твърде изненадана и не успя да се отдръпне.

Над рамото му Мариане видя Ян. В погледа му светеха болка и надежда.

— Ще поговорим по-късно, Лотар — проговори умолително тя.

— Ще направя всичко, което искаш — отговори бодро той. — Взех си три дни отпуск.

Обърна се и кимна приятелски на мъжа, който преди малко прегръщаше жена му на кея. Проследи с поглед Мариане, която се отдалечаваше с бързи стъпки — сякаш виждаше добре позната чужда жена, която десетки години бе крила от него истинската си същност.

Ян направи крачка към него.

— Най-добре да поговорим веднага — рече той. — Или искате дуел?

Лотар поклати глава. Искаше да си върне жената. Не можеше да проумее как Мариане е успяла да скрие от него, че е толкова красива.

Появи се отец Балак.

— Двамата искат да останат сами — обясни с усмивка той. — Съзнанието за близостта на смъртта обикновено буди… плътски усещания.

Усмивката му стана още по-широка.

Мариане гледаше след лодката, която изчезна нагоре срещу течението. Женевиев и Ален отиваха да намерят извора, от който бе избликнала любовта им. Ще се озоват там още преди да се разсъмне, прецени Мариане.

Нощта погълна червеното.

Мариане си пожела да стане също така невидима.

Само преди половин час беше сигурна, че владее живота си — щеше да свири на акордеон, да остане в Кердрук и да обича Ян. Сега обаче усещаше как пламъкът в гърдите ѝ гасне и всичко става на пепел. Пепелта запушваше носа, устата и ушите. Всичко това се случи само през няколкото мига, когато Лотар взе спасителния пояс от ръцете ѝ. Сякаш бе свалил маската ѝ. Сякаш бе показал онова, което се криеше под синята рокля, под грима и наперената стойка.