Нина Георге - Любов в Бретан

— И да връща ума на глупаците — добави Женевиев и всички се засмяха.

— Тя прави нормалните луди — допълни Паскал и се обърна към мъжа си: — Или беше обратното?

Всички се изправиха, Емил опрян на Паскал, и вдигнаха чашите си.

— За Мариан — произнесоха в хор.

Мариане не знаеше накъде да гледа. Не можеше да понесе, че всички я обичат и ѝ се възхищават. Идеше ѝ да умре от срам.

Аз съм измамница. Не съм дори и сянката на онова, което виждат в мен. Аз ги лъжа. Опитвам се да се вмъкна между тях.

Сякаш след последната нощ цялата ѝ смелост се бе изпарила. Не смееше да погледне някого в очите.

Само се преструвах пред тях, че съм някакъв специален човек. Нищо от това не е вярно. Нищичко.

Лотар познаваше това нищо и бе дошъл да го търси. Той я познаваше и въпреки това я обичаше.

Да, той я обичаше. Би ли могла да го отхвърли с лека ръка?

— Защо не сядате? — попита Женевиев.

Мариане преглътна мъчително.

Обичам те. Омъжи се за мен отново.

— Ще се върна със съпруга си в Германия — изрече Мариане.

Паскал толкова се уплаши, че преобърна чашата си.

— Моля ви, седнете — пошепна Жанреми. — Бързо.

Сега всички я гледаха недоверчиво, разочаровани, изпълнени с въпроси.

— Не съм достойна да заема това място — обясни Мариане. — Моля да ми простите.

Обърна се и побягна.

Докато Мариане прибираше нещата си в куфара, в стаята ѝ влетя Грете.

— Да не сте полудели? Какво беше това долу?

Мариане стисна устни и продължи да си събира багажа.

— Ей! Събудете се! Ако някъде в тази сива обвивка е заключена истинската Мариане, нека ми даде знак!

Мариане спря.

— Това е истината! — почти изкрещя тя. Гласът ѝ предрезгавя от сълзи. — Аз съм, каквато съм! Вече не съм… онази. Не съм музикантка, не съм и сексбомбата на… Ян.

Толкова ѝ беше трудно да произнесе името му.

— Не съм лечителка, не разбирам езика на морето, не правя лудите нормални! Нямам понятие от живота! Аз съм нищо, чувате ли, нищо! Хората долу виждат една илюзия.

Тя падна на леглото и заплака.

— О, горкичката ми заблудена овчица! — промълви съчувствено Грете.

— Вярно е — пошепна Мариане, след като дълбоките ридания престанаха. — Аз не мога да живея този живот. Не съм създадена за него. Колкото и да искам, не мога да стана жената, която искам да бъда. Жена, която живее свободно, сама определя живота си, не се страхува от смъртта. Не съм такава, просто не съм. Какво ще правя тук? Винаги ли ще бъда немската вещица под покрива? Страх ме е от такъв живот. Да съм повече от онова, което съм, всеки ден, винаги! Не мога да се пресъздам наново. Вие можете ли?

Грете вдигна рамене. Ако можеше, нямаше да остане 28 години при своя неверен фризьор.

— Можете да направите всичко, каквото искате — промълви тя.

— Искам да си ида вкъщи — пошепна Мариане.

Таксито чакаше с включен двигател. Мариане се ръкува с всички изпращачи. Пол. Розен. Симон. Паскал. Емил. Жанреми. Мадам Женевиев.

— Ние никога не се променяме — сбогува се последната. — Вие го казахте, Мариан. Само се забравяме. Моля ви, мадам Ланс, не се забравяйте.

Връчи ѝ плик със заплатите.

Мариане прегърна Жанреми и му пошепна:

— Лорин те обича, глупав триншин. А аз знам какво криеш в хладилното помещение.

Жанреми не искаше да я пусне.

— Не мога. Точно като теб. И двамата сме глупави триншин.

Без да я погледне, Емил натовари акордеона в таксито. Мариане му кимна и се качи в автомобила.

Не погледна назад. Трудно ѝ беше да диша.

Когато стигнаха до кръстовището за Конкарно, където Мариане вече беше стояла веднъж с вдигнат палец, и завиха надясно към Понт-Авен, Лотар отвори уста.

— Аз… не вярвах, че ще си дойдеш с мен.

— Така искам.

— Защото ме обичаш?

— Нима някога това е било важно за теб?

— Предполагам, че не е било достатъчно важно. Иначе нямаше да си отидеш.

Мариане мълча, докато стигнаха в Понт-Авен. Трябваше да се сбогува и с Колет, която живееше над своята галерия. Като разбра защо е дошла Мариане, Колет се намръщи.

— Значи си тръгвате, за да избегнете трудното.

— Съжалявам…

— Не съжалявате. Не достатъчно. Очевидно не се самосъжалявате достатъчно. Все още не.

Колет затръшна вратата под носа ѝ.

Мариане се взря в дървените орнаменти. Как да разбира тези думи?

След миг вратата се отвори с трясък.

— На 1 септември Ян открива изложба в Париж. В галерия „Рохан“, моята някогашна месторабота. Искаше да ви изненада. Изложбата е специално за вас. Той излага вас! Първите му големи картини от трийсет години насам. Сега обаче може да ги окачи направо в музея, отдел „разочарованията на двайсет и първи век“.