Нина Георге - Любов в Бретан

Вратата отново се затвори шумно.

Мариане беше вече на стълбата, когато Колет извика подире ѝ:

— За мен сте вече мъртва, Мариан!

Още едно доказателство за Мариане, че се е излъгала — нейното място не беше тук.

— Какво ти каза тя? — поинтересува се Лотар.

— Пожела ни добър път — отговори Мариане.

Пред ателието на Ян Лотар посегна към ръката ѝ.

— Трябва ли да отидеш при него?

— Въпрос на приличие — отговори Мариане и издърпа ръката си.

Приличието изискваше да каже на този мъж: аз те обичам, но не съм такава, за каквато ме смяташ. Затова ще се върна вкъщи. Внезапно Мариане се изпълни с дива надежда, че Ян ще я задържи насила.

Когато мина покрай грамадните прозорци на ателието, тя се сети, че никога не е виждала картините, които Ян щеше да изложи в Париж.

Пое дълбоко дъх. Правилно ли беше да си отиде?

Когато влезе в коридора към голямото светло помещение, Мариане чу хълцане. Нито Ян, нито Мари-Клод забелязаха присъствието ѝ. Застаряващата фризьорка хълцаше, а Ян я бе прегърнал. Пред картина, която показваше силуета на гола жена. Прекрасна гола жена.

После обаче плачът на Мари-Клод се превърна в смях; през цялото време се беше смяла. Прегърна Ян и покри лицето му с пърхащи целувки.

Смеят се на теб. Каква си глупачка.

Мариане избяга. Вече не си задаваше въпроса дали постъпва правилно.

— Е? — попита Лотар, когато тя излезе задъхана от ателието. — Как го прие той?

— Като мъж — отговори Мариане, с мъка сдържайки сълзите си.

— Учудващо… — промърмори Лотар. — Знаеш ли, когато ти замина… когато се случи онова със Симоне, ние с него си поговорихме… Той те описваше в такива краски, че понякога си мислех: За кого говори този човек? Жената, която виждаше в теб… Той никога не би пуснал такава жена да си отиде.

— Тя не се казва Симоне, а Сидони. И не ѝ се е случило нищо, тя умря. Сидони е мъртва.

— Да, разбрах, прощавай.

Лотар мълча дълго.

— Искаш ли да останем няколко дни в Париж? — предложи след време той. — Но само ако не решиш да ми избягаш пак — заключи полу на смях, полутревожно.

Докато таксито се отдалечаваше, Мари-Клод се откъсна от прегръдката на Ян. Смееше се, защото му бе разказала как минала покрай една витрина и не се познала. Помислила си: коя ли е тази несимпатична крава? И се сетила, че е самата тя.

Клодин вече бе разказала на майка си за драматичното раждане в Ар Мор. Бе ѝ признала също, че детето е от Виктор. Но той беше женен и Клодин бе решила да не му казва, че е родила неговото дете. Искаше той да я обича и да реши свободно, по своя воля, не защото се чувства задължен да се грижи за детето.

Мари-Клод най-после се бе почувствала като баба и веднага бе изтичала при Ян, за да го помоли да я откара в Кердрук, където да благодари на Мариане.

— Картините ти са прекрасни. Мариане виждала ли ги е вече?

Ян поклати глава.

Мариане имаше чувството, че се връща крачка по крачка по собствените си следи. В Кемпер двамата с Лотар се качиха на влака от Брест, минаха покрай Оре и се понесоха с голяма скорост към Париж.

Тя беше друг човек, но и не беше. Малката Ани бе преживяла своето голямо приключение. Ето какво ѝ беше показало излизането в големия свят: че трябва да си остане на мястото, където е живяла досега. Не я очакваше нов живот; това беше заблуда.

— Тъкмо минаваме покрай Броселианд — заговори тя и посочи сенките на гората на хоризонта. — Това е гората на нашите мечти, там е погребан магьосникът Мерлин.

— Той изобщо не е живял — промърмори Лотар, докато прелистваше списание за автомобили и мотори.

— Кой го казва?

— Човешкият разум.

Мариане замълча и се замисли за извора край гроба на Мерлин и как бе стояла пред камъните, ограждащи затвора на любовта.

В процепите бяха напъхани безброй листчета. Безброй хора, очевидно без разум, бяха написали върху тях желанията си. Между тях беше и тя. Нейното желание гласеше: „Направи така, че да обичам и да бъда обичана“.

— Искаш ли да знаеш какво правех в Кердрук? — попита тя.

Лотар вдигна рамене.

— Ходех на покупки с джагуар, обикалях околността с една веспа, готвех омари, хранех кучета и котки в порцеланови чинии от династията Мин, спасих една монахиня, позирах, свирех на акордеон на морския бряг и на няколко пъти опитах да лекувам с ръце.

Лотар я гледаше смаян.

— Защо тъкмо ти умееш такива неща?

— Не ми ли вярваш?

Той я погледна втренчено, после отново взе списанието.