Нина Георге - Любов в Бретан

В супермаркета Мариане не забеляза промяната веднага. Едва когато Лорен я попита с многозначително намигване дали за в бъдеще да ѝ доставя „специалитети“, тя наостри уши.

— Сърца от животни например? — Дребният пълен мъж с черни мустаци се наведе доверително към нея. — Сърца от елени и бикове, от кучета… Или пилешки кости? Каквото ви е необходимо…

Мариане поръча само филе за кучетата и месо за гулаш — беше решила да изненада Гоашонови с истинска немска чорба. Лорен остана много разочарован.

Докато миришеше пъпешите и търкаше гръцките аспержи една в друга, за да разпознае по звука дали са пресни, се приближи една от продавачките.

— Сигурно ще направите от това средство за потентност? — попита тихо тя.

Лицето ѝ изразяваше страхопочитание, плахост и надежда.

Покупките се превърнаха в минаване между тояги. Мариане не разбираше защо я мъчат. Мадам Камюз на щанда със сирена, мадмоазел Брюно на касата, дори мароканската чистачка Амели я засипваха с въпроси.

— Ще срещна ли любовта през този уикенд? Той ли е истинският? Да правя ли всичко, което мъжът ми иска в спалнята?

Мариане реши да използва някои от изразите, научени от Паскал.

— Една шепа любов е повече от пълна пещ с хляб. Ако си стиснеш носа, излиза мляко. Не е нужно да изпиеш цялото море.

Жените приеха отговорите ѝ с кимване и благодарна усмивка.

Докато задушаваше месото за гулаша, тя разказа всичко това на Паскал с усмивка. Паскал обаче не се засмя.

— Подозирах, че ще се стигне дотам, но не очаквах да стане толкова скоро. Като ви видяха по телевизията, нещо е прищракало в главите им.

— Какво означава прищракало?

— Лорен ви е предложил сърца! Това е типично. Сигурно като ответна услуга щеше да ви помоли да осветите новата му кола. Или да дадете амулети на децата му. Или да му сварите питие, с чиято помощ да накара жена си да престъпи повелите на добродетелта и да извърши нещо пикантно.

— Нищо не разбирам.

— И аз не разбирам, но явно хората тук се надяват, че ти си добра вещица. — Мариане забеляза, че Паскал за първи път се бе обърнала към нея на ти. — Скоро ще започнат да вървят след теб по пазарите и да те докосват.

— Какво? Но аз не съм сторила нищо!

— Напротив, напротив. Идваш от чужбина, живееш сама, дават те по телевизията. Телевизията е магия и никой от нас не може да ѝ устои. За обикновените хора ти си жена, посветена от богините на морето и на любовта.

— О! Защо? Защо не съм просто една градинска вещица?

— Защото сме приятелки. Хората си мислят, че аз те уча да бъдеш като мен. А аз съм се специализирала върху любовта. Ние с теб обаче знаем, че силите ти са другаде.

— Къде по-точно?

— В ръцете ти, Мариан. Наистина ли не знаеш, че си лечителка? Как мислиш, защо носиш този белег?

Мариане погледна с изненада ръцете си. Тъкмо месеше тесто за домашни спагети със задушен лук и настъргано сирене.

— Май не се познавам достатъчно добре — призна с усмивка тя.

— Често се случва другите да ни познаят, преди да сме се познали сами — обясни мъдро Паскал и нежно помилва пръстите на Мариане. — Ян веднага разбра каква си. Знаеш ли, че той умее да вкусва и да мирише цветовете? Това се нарича синестетия. Той възприема неща, които никой от нас не вижда и не усеща. А после ги рисува. Ти си го разбрала от плочката му. Разбрала си, че той вижда. Двамата чувствате еднакво.

— Аз го нараних.

— Знам, Мариан, знам…

Двете жени се отдалечиха една от друта.

— Кога ще отидеш при него?

„Когато подробностите престанат да ме изнервят“ — искаше да отговори Мариан, но тогава щеше да се наложи да обясни на Паскал още много неща. Например защо не може да каже на Ян, че го обича.

Не защото не го обичаше. Отговорът на този въпрос беше много прост: Да!

В любовта имаше само „да“ и „не“. Нямаше „не знам“. Нямаше „може би“. Това бяха само прикрити „не“-та.

Въпреки това Мариане не беше в състояние да произнесе думите „обичам те“.

Имаше чувството, че ако ги каже, трябва незабавно да се замисли за последствията. Как ще продължи, при теб ли ще живеем, или при мен; а може би ще си вземем къща; ще заминем ли през зимата за Рим; къде ще наредим приборите?

Това звучеше като вариант на живота, който Мариане беше оставила зад гърба си. Добре, че в Конкарно не пожела да говори с Лотар. Харесваше жената, която беше сега. Тази жена излизаше от скривалището си. Тя спеше в собствената си стая и сама решаваше кога какво иска да направи. Не окачваше кърпите за лице по местата им и не переше ризите на Ян, докато той се занимаваше с изкуство. Не мислеше три дни предварително какво ще ядат в сряда.