Нина Георге - Любов в Бретан

След малко Женевиев стана и гола, както си беше, удари шамар на Ален. После още един.

Обърна се към Робер и изсъска:

— Няма да се омъжа за теб.

Събра дрехите си, пъхна крака в обувките и изскочи навън, в югозападния вятър.

Едва тогава Ален осъзна, че е предал любовта им с тъпото си желание да изличи всичко случило се. Когато трябваше да вземат решение, той допусна да бъде победен от вината и страха. Тя не го направи — Женевиев остана вярна на любовта си.

Дванайсет години след последната им целувка Ален се нанесе на таванския етаж в Розбрас. Вече двайсет и три години живееше от другата страна на Авен. Вече трийсет и пет години Женевиев отказваше да му прости предателството.

Ален погледна Лорин — момичето беше точно на възрастта на Женевиев някога, когато двамата се обичаха безусловно и вярваха, че именно те са открили любовта.

Надяваше се Лорин да не е попаднала на същия глупав мъж, какъвто беше той някога.

— Влюбена ли сте? — попита Ален.

— В момента не — отговори колебливо тя. — Всъщност да, но не искам. Никога повече.

— Имам нужда от добра сервитьорка — кимна Ален.

— Мога ли да започна веднага?

Отначало беше само миризмата. Прах и електричество. После вятърът се втурна между къщите, нахлу в процепите. Един особено силен порив вдигна покривките от масите в Ар Мор. Няколко чаши паднаха и се счупиха. Това се случи малко след 23 ч.

Старите бретонци затвориха кепенците и прибраха добитъка в оборите. Мъжете провериха къщите за недобре окачени вещи, които вятърът би могъл да издуха. После се изправиха срещу вятъра, но изглеждаше така, сякаш се опират на него. Децата и котките се уплашиха, макар да не помнеха какво се е случило преди десет години в коледната сутрин на 1999 година, когато над Бретан мина ураган и помете фигурите от масата като губещ на шах. Най-страшният ураган от началото на отчитането на времето. Казваше се Лотар.

Черни облаци надвиснаха над Кердрук. Първите дъждовни капки бяха твърди и тежки като кръв.

Жанреми, мадам Женевиев, мадам Жилбер и съпругът ѝ, Падриг и Мариане бяха в Ар Мор.

Жанреми не смееше да погледне мадам Жилбер.

— Няма да ви пусна да си тръгнете в такова време — каза Женевиев на мадам и мосю Жилбер.

Наложи се да повиши тон, за да надвика шума на дъжда по стъклата.

— Имате ли апартамент? — попита мосю Жилбер.

Той беше етнопсихолог и се гордееше с умението си да смазва цели нации. Мигрантите в Париж обичаха да палят коли — той наричаше подобни действия изблик на културна депресия. Мадам Жилбер пушеше, без да движи начервените си устни.

Мадам Женевиев се усмихна.

— Ще ви предложа кралско легло, вана за двама и огледало на тавана.

— Подходяща обстановка за днешния ни празник, нали, скъпа? — обърна се мосю Жилбер към съпругата си.

Тя кимна, усмихна се и го прегърна; ала погледна над рамото му към Жанреми.

Мадам Женевиев донесе ключа. В този момент проехтя силна гръмотевица, последвана от съскане на мълния. Ярки светкавици огряха целия кей. Електрическата крушка потрепери и угасна. Само свещите на масата разпръскваха слаба светлина. В интимния полумрак Жанреми видя как мосю Жилбер плъзга ръка по дупето на жена си.

Вратата се отвори с трясък и на прага застана Лорин, мокра до кости — зърната на гърдите ѝ се очертаваха под блузата. Падриг я зяпна, мосю Жилбер я зяпна и Жанреми изпита желание да ги застреля.

— Падриг! — викна гневно той. — Помогни ми в кухнята. Трябва да пусна резервния генератор за хладилното помещение.

Дъждът удряше с такава сила в прозорците, че мадам Женевиев също трябваше да вика.

— Да пием по един калвадос, той ще ни стопли.

Тя напълни шест чаши и ги поднесе на всички присъстващи.

По небето се трупаха черно-червени планини от облаци. Светкавици раздираха черния мрак.

Жанреми и Падриг пуснаха генератора и в помещението отново стана светло. Мрачната чувствена магия, изпълвала залата, отлетя под безмилостно ярката неонова светлина.

— Какво е това? — попита Падриг и посочи сандъчето с цветя и писма в хладилното помещение.

Жанреми безмълвно му подаде един плик. На него бе написано името на Лорин и дата. Десетки любовни писма.

— Нима не си ѝ дал нито едно? Ти си идиот!

— Вече не мога. Причиних ѝ болка. Сега не означавам нищо за Лорин.

Падриг сърдито поклати глава.

Лорин облече якето и събра нещата си от шкафчето в помещението за персонала.

— Хайде, Падриг, откарай ме вкъщи — настоя енергично тя, без да удостои Жанреми с поглед.