През този ден празнуваха годежа между Женевиев Еколие и Робер, брата на Ален.
Ален пристигна от Рен, за да види жената, за която Робърт с часове му разказваше по телефона и в дългите си писма.
Не вярваше в излиянията му и очакваше да види просто селско момиче с голям бюст и червени бузи.
Ала Женевиев се оказа съвсем различна. Провокативно чувствена, жизнена, с тъмночервени устни и тъмни очи, които пронизваха мъжките сърца. Неговото направо се разкъса на парченца.
През цялата вечер Ален мълча. Беше бесен от гняв. Сърдеше се на Робер, защото не го бе излъгал, когато говореше за годеницата си, и на Женевиев, че е толкова красива. Тя беше, каквато беше, и не направи нищо, за да попречи на Ален да се влюби в нея. Той я наблюдаваше как се държи с Робер, изпълнена с нежно внимание, как общува с неговите и с нейните родители. Строгата му майка, винаги недоверчива спрямо жените, стремящи се да завладеят синовете ѝ, я бе приела като родна дъщеря и я пазеше ревниво от мъжки посегателства. А баща му се държеше така, сякаш заслугата средният му син да се сгоди за такава жена е само и единствено негова. Всички в семейството му се отнасяха към Женевиев с кучешка преданост.
След време Ален събра достатъчно смелост и гняв да покани Женевиев на танц.
Ако в началото беше само объркан, от момента, когато тялото на Женевиев под червената рокля се задвижи близо до неговото, той бе неспасяемо изгубен. Двамата не говореха, само се гледаха и дишането им се ускоряваше. Ален усещаше топлата ѝ кожа под копринената материя, наслаждаваше се на горещия ѝ поглед, изпълнен с обещания. Не беше нужно да говорят — погледите и ръцете им говореха достатъчно.
Колкото по-дълго танцуваха безмълвно, толкова по-трудно ставаше да намерят думи. Той обаче беше убеден, че и двамата чувстват нещо, за което няма място в разума: Аз те искам. Вземи ме. Само мен.
Това ясно послание го подлуди.
Ален винаги беше героят на семейството. Печелеше всяка битка, намеренията му винаги бяха ясни. Никога не мамеше и не лъжеше, за да постигне желания успех.
С Женевиев той загуби героичния си ореол, загуби всичко и влезе в битка, в която щеше да даде душата си.
Докато безмълвно се въртеше с Женевиев в ритъма на танца, Ален осъзна всичко това, макар да не беше в състояние да го формулира в думи. Посланието на съвестта му беше ясно. В залата на хотела, където танцуваха, висеше голяма картина. Тя беше там и до днес.
По-късно Женевиев купи хотела — навярно не желаеше да предостави на чужди хора онова, което се беше случило там през онази вечер.
Когато човек е млад и не знае нищо за любовта и за света, е естествено да мисли и да действа глупаво. Не, Женевиев, неговата Геновева, не беше глупава. Глупакът беше Ален. Единственото му извинение беше, че обичаше годеницата на брат си чисто ѝ искрено.
А тя? Женевиев беше достатъчно умна да не го допусне веднага. Тя беше като месец юли в Бретан. Дни, които не позволяваха на нощта да забули света в мрак и до среднощ пращаха светли ивици сред мрака.
Ален се държеше като безпомощен младок. Не желаеше да приеме очевидното. Преследваше Женевиев с желанието си, заливаше я с любов, непрестанно я изкушаваше. Страстта заплашваше да удави и двамата. Едва след седмици Женевиев се поддаде.
Ален и Женевиев имаха на разположение три лета, три есени, две зими и две пролети. Обичаха се отчаяно, сериозно и дълбоко. Все отлагаха вземането на решение, защото ги беше страх, че щастието им ще свърши. Никой от двамата нямаше сили да каже истината на Робер. Той отиде във военния флот и отсъстваше с месеци. Великолепно време.
После ги разкриха. През един ден със силен, режещ югозападен вятър.
Робер се върна вкъщи три дни по-рано от очакваното; корабът, където служеше като офицер, имал нужда от ремонт. Намери годеницата си и брат си на пода в кухнята на Женевиев. Те не го забелязаха. Имаше време да ги погледа и разбра, че не го правеха за първи път. Разбра и още нещо: че чувствата, които ги вълнуват, са му непознати. Че никога не ги е преживявал с Женевиев и никога няма да ги преживее.
Мина покрай тях, отвори хладилника и си наля сайдер. От този момент нататък Ален допускаше само грешки.
Заяви на Робер, че няма да докосне повече Женевиев. Умоляваше го да си я вземе обратно. Убеждаваше го да направят сватбата до десет дни. А „това“, рече той и посочи пода на кухнята, „това ще престане“.
Женевиев мълчеше и го гледаше. А той, вместо да се стресне, заклинаше по-малкия си брат да я вземе завинаги.
Читать дальше