Нина Георге - Любов в Бретан

Изгледът от прозореца ѝ към кея на Кердрук, към старите каменни къщи и пъстрите лодки, към простора на морето беше като за първи път: толкова омайно красив, че остатъкът от света едва се понасяше.

Мариане извади багажа си от куфара, слезе в кухнята при Жанреми, върза си престилката и се зае да бърка смес за палачинки и омлет, сякаш не се бе случило нищо.

Жанреми я посрещна с отворена уста, после на лицето му изгря широка усмивка.

Женевиев влезе в кухнята и я огледа изпитателно.

— Добре дошла… отново — промълви тя. — Изминахте дълъг път, за да дойдете при нас на края на света.

— И смятам да остана тук — отговори Мариане.

— Отлично. Тогава ще пием шампанско.

Чукнаха се с усмивка.

— Жената може да пропилее половината си живот заради мъжа, който ѝ причинява само болка — заяви Мариане.

— Това е типично за жените — кимна замислено мадам Еколие. — Смятаме го за смелост.

— Да, ние сме убедени, че е важен животът на другия, не нашият.

— Да, това е рефлекс. Като дванайсетгодишно момиче, поставено от семейството на място, където ще пречи най-малко. Такова момиче винаги навреме слага масата за татко си, после разчиства и скромно чака да го обичат, защото е било достатъчно послушно.

— Според мен това е глупаво.

— Осъзнали сте го едва скоро, нали? Преди това сте се държали глупаво и изобщо не сте го забелязвали. Всички друго е било много по-важно от самата вас. Собствените ви копнежи са били незначителни.

Мариане помисли за Лотар и кимна.

— Променена сте — прекъсна мислите ѝ мадам Женевиев.

— Хората никога не се променят! — отвърна почти гневно Мариане. — Ние само се забравяме. А когато се открием отново, си въобразяваме, че сме се променили. Това обаче не е вярно. Човек не може да промени мечтите си, може само да ги убие. Някои от нас са много успешни убийци.

— Значи, вие съживихте мечтите си, мадам Ланс?

— Все още търся последната част от голямата си мечта — отговори шепнешком Мариане. — И онази част от мен, която ще посмее да я осъществи. О, Ян, прости ми! Прости ми…

— Къде е Лорин? — попита тя, за да отклони вниманието си.

— В Розбрас. Води разговор за назначаване на работа.

— Какво? Защо?

Женевиев стисна устни и излезе от кухнята. Мариане намери Жанреми на задната врата. Пушеше. Тя се изстъпи пред него.

— Какво си направил? — попита го, натъртвайки на всяка дума.

Жанреми изпусна клъбца дим във въздуха.

— Спах с друга — отговори той подчертано небрежно. — Така е по-добре. Не съм създаден за една жена, камо ли пък за жена като Лорин.

Мариане замахна и му удари оглушителна плесница. Цигарата отхвръкна от устата му. Лицето му се разкриви от гняв, но той успя да се удържи. Вдигна цигарата и скри чувствата си зад непроницаемо изражение.

— Ян Гаме също не изглеждаше особено щастлив, когато си тръгна оттук.

Мариане кимна съкрушено и седна на стъпалата. Жанреми се отпусна до нея.

— Знаете ли какво правят мъжете, когато страдат? Напиват се. Спят с други жени, стига да са в състояние да го сторят. А после чакат нещата да се оправят.

Жанреми ѝ подаде цигарата и тя смукна дълбоко. После още веднъж.

— По дяволите — промърмори обезсърчено.

— И аз така казвам — потвърди Жанреми.

Напрежението, гневът срещу Жанреми, нараненото ѝ сърце — поради всички тези причини лицето на Лорин беше огненочервено. Когато подаде на Ален Поатие първокласното свидетелство, връчено ѝ с каменно лице от мадам Еколие, тя сведе глава.

Когато Жанреми се издаде, тя се почувства, сякаш е преживяла злополука, след която са ѝ ампутирали душата. Раната не преставаше да кърви.

Ален я огледа с интерес.

— Мадмоазел… вие работите от доста време в Ар Мор, нали?

— Вие знаете това, мосю Поатие — отговори Лорин. — А аз знам, че заведението в Розбрас е ваше. Вие сте конкурентът на мадам Еколие. Правите живота ѝ труден. Искам да се махна оттам и дойдох при вас.

Ален остана смаян от искреността ѝ.

— Тя ли ви каза, че правя живота ѝ труден?

— Тя не говори за вас, мосю, никога. Нито добро, нито лошо. Не произнася името ви.

Ален не очакваше думите на Лорин да го засегнат така силно.

Геновева… Толкова време беше минало, а той не можеше да я забрави. Спомените бяха живи.

Влюби се в Женевиев Еколие още щом я видя за първи път. Тя беше на двайсет и пет, Ален на двайсет и осем. През един горещ летен ден тя нахлу в живота му с такава сила, че изличи всички останало.