Нина Георге - Любов в Бретан

Мадам Жилбер наблюдаваше Жанреми. Мосю Жилбер наблюдаваше жена си и се усмихваше, сякаш знаеше всичко и не се сърдеше. Изпи калвадоса си на един дъх.

Навън все още вилнееше буря. Дъждът падаше отвесно и разрязваше въздуха. Падриг и Лорин изчезнаха в мъглата. Придружени от Женевиев, мадам и мосю Жилбер изтичаха до хотела и задъхано изкачиха стълбите.

Жанреми и Мариане останаха в кухнята с бутилка калвадос и купчина неизпратени любовни писма.

— Това ли беше другата жена? — попита по някое време Мариане.

Жанреми кимна и скри лице в ръцете си. После напълни чашите до ръба.

След време, докато вървеше към стаята с мидите, Мариане реши, че на следващата сутрин ще се извини на всички. С това ще започне деня. Ще им се извини, че е дошла и си е тръгнала. Че не е била честна.

Легна си, но веднага спусна единия крак на пода, защото светът се въртеше шеметно. Едва тогава осъзна, че е време да даде име на котарака. Той щеше да стане част от нея. Номадската му душа щеше да намери дом.

— Лека нощ, Макс — пошепна Мариане в мрака.

Котаракът замърка.

Често се случва така, че най-коравите сърца разкриват истинската си същност едва когато се строшат.

Сидони усети как дълбоко в нея се надигна нещо отдавна забравено. Сълзи. Улови една, докато се стичаше по бузата ѝ, и се взря в грапавите, напукани пръсти. Някой почука по градинската врата на ателието.

— Ехо? Има ли някой вкъщи?

Сидони положи двете половини на счупеното каменно сърце върху лабораторните изследвания и започнатото завещание. Махна на Мариане да влезе и бързо изтри очите си с опакото на ръката.

Усмивката на Мариане угасна. В очите ѝ пламна тревога.

— Какво има? — попита тя и посочи очите на Сидони.

— Нищо — отговори Сидони. — Тук е много мръсно. А и слънцето е ярко.

Да не говорим за смъртта и любовта.

Мариане мина с големи крачки през ателието и остави на масата кошницата с хранителни продукти за семейство Гоашон. Извади пликчето с шоколадови бонбони за скулпторката — мънички peulwen, бобчета, и taol-vaen, камъчета, — остави и него на масата и заключи Сидони в прегръдките си. Тя беше твърде изненадана, за да се отдръпне.

Някой страничен наблюдател би си помислил, че Мариане принуждава Сидони да танцува с нея — Мариане я прегръщаше, докато ръцете на Сидони висяха безсилно отстрани; само главата ѝ се облегна на рамото на Мариане и двете бавно се залюляха.

Сидони заплака. Отначало плачеше тихо, после несдържано. Трябваше да се залови за Мариане, за да не рухне от плача си. В хълцанията ѝ се примесваха думи, които трябваше да обяснят всичко. Усети как прегръдката на Мариане, топлите ръце върху гърба ѝ изсмукаха нещо от нея — мощен поток от страх, болка, тъга и гняв срещу несправедливата смърт.

Мариане усети как чувствата на Сидони я заливат като порой. Докато пръстите ѝ се плъзгаха по коравия гръб на скулпторката като сензори, милиметър по милиметър; усети, че е напипала пулсиращи възпалителни гнезда. Пръстите ѝ видяха онова, което очите никога няма да видят.

— Рак — промълви Сидони и посочи тялото си: гърдите, главата, бъбреците, слабините.

Ракът беше навсякъде. Десетилетия наред беше дремал в нея и за няколко месеца експлодира.

Дланите на Мариане запариха. На езика ѝ загорча. Без да каже дума, тя отново привлече Сидони към себе си.

Сидони спря да плаче. Изведнъж, без преход, сякаш бе изразходвала докрай наличното в себе си количество сълзи. Мариане я залюля и затананика някаква мелодия, докато Сидони престана да трепери. После я отведе до креслото в ъгъла на ателието и отиде в кухнята да запари чай.

Като видя бутилката коняк в ъгъла, тя включи газта и наля в две чаши от старото питие. В едната сипа повече. Тя беше за Сидони.

— На екс — рече Мариане.

Постепенно ѝ се изясни откога Сидони знаеше за заболяването си (отдавна), кой друг знаеше (никой освен нея) и че Сидони няма намерение да каже на никого. Ще остави в неведение децата си Камий и Жером, за да не се почувстват задължени да се откъснат за няколко месеца от обичайната си обстановка и да се натоварят със смъртта на майка си. Няма да каже и на Колет. В никакъв случай!

— Защо в никакъв случай? Мислех, че с Колет сте… приятелки?

— Да, приятелки сме. Само приятелки…

Начинът, по който Сидони произнесе думата „само“, привлече вниманието на Мариане.

— Seulement la grenouille s’est trompee de conte — „Само жабата в приказката се заблуждава“ — цитира Мариане една от безбройните фрази, на които я беше научила Паскал.