Нина Георге - Любов в Бретан

Докато някой не кажеше „Обичам те“, нямаше задължения, нямаше рутина. Ти и аз завинаги, хайде да обсъдим подробностите. Задължението от любов беше последното, което искаше Мариане. Във всяко отношение.

Проклетите подробности! Тя познаваше твърде много и подозираше, че ако не внимава достатъчно, отново може да стане жената на… някой си, част от едно „ние“, определяно само от мъжа. Не понасяше тази част от себе си.

Обаче Ян не е Лотар.

Точно така. Ян не беше Лотар.

Тя обаче все още беше твърде много Мариане. Страхуваше се, че няма да издържи дълго на свобода.

След три часа Мариане се върна в хотела. Там я очакваше познато любимо лице: седнала до Женевиев Еколие, с чаша шампанско пред себе си, Грете Кьостер си вееше хлад с пощенската картичка, която Мариане ѝ беше изпратила в деня на предполагаемото си самоубийство.

— Би било жалко, ако смъртта и часът при фризьора в отвъдното бяха всичко на този свят — извика насреща ѝ бившата ѝ съседка и двете жени се прегърнаха сърдечно.

Грете Кьостер я отдалечи малко от себе си и я огледа с интерес.

— По дяволите! Изглеждате страхотно! Как се казва мъжът?

Мариане възобнови сутрешните си разходки, но сега излизаше с веспата. Всяка сутрин отиваше на плаж Таити и се упражняваше да свири на акордеон под лъчите на изгряващото слънце.

Нещо в нея обаче оставаше неспокойно. Винаги бдително. Тя се вслушваше във всеки чужд шум и всеки ден очакваше Лотар да се появи и да я принуди да се върне с него в Целе.

Слънцето изгря и морето заблестя. Мариане стоеше, прегърнала акордеона, и се взираше в танцуващото море от светлини.

Никога вече. Никога няма да се лиша от тази гледка. Спомни си какво ѝ втълпяваше Паскал и зашепна:

— Est-ce que jea rêve seulement de toi, ou c’est dejà plud qu’un rêve? (Сънувам ли те, или е много повече от сън?)

Най-сетне се събуди, пошепна гласът на морето в нея.

Вълните ѝ изглеждаха замазани, сякаш мъглите на Авалон се разхождаха по тях; на връщане към сушата щяха да разкажат историите, събрани по пътя.

Обичам ли Ян по същия начин, по който вероятно ме обича той?

Морето отговори, но този път Мариане не разбра езика му. Морето беше твърде голямо, а тя се чувстваше малка и незначителна.

Обичаше ръцете на Ян, момчешкото му излъчване, когато рисуваше. Обичаше очите му и като опитен моряк откриваше в сините им дълбини водовъртежи и течения, вълнения, приливи и отливи. Беше щастлива, че той никога не се затваря, когато двамата не са на едно мнение (това се случваше рядко), обичаше го за безусловното внимание, с което я даряваше. А онова, което правеха, когато бяха сами… Той имаше дарбата да ѝ вдъхва чувството, че е красива, еротична, достойна за желание; ласките му прогонваха недостатъците на възрастта, тревогата, че кожата ѝ вече не е гладка, а изпъстрена с гънки, в които се крият сенките на годините. А начинът, по който я любеше…

Кажи го най-сетне. Страхливка. Никога не си произнасяла думите за физическата любов, никога не си искала друг да ги произнесе пред теб. Кажи най-сетне как се казва онова нещо!

Член.

Ето, готово. И какво прави той със своя…

Член. Да, членът на този французин, не, на този бретонец беше достатъчно голям, за да докарва всяко движение до границите на красотата и болката, а те са родителите на насладата. Сърце, тяло, очи — когато беше с Ян, всичко имаше значение. А най-хубавото беше, че се чувстваше желана. Като жена. Като личност.

Дойдох тук да търся смъртта, а намерих живота.

По колко обиколни, мъчителни и грешни пътища върви жената, докато намери истинския си път. И всичко това само защото отрано са я научили да се приспособява, да се движи по пътеката на кодекса от нравствени правила, защитаван от оглупели старци и помощниците им — майките, които желаят само най-доброто за дъщерите си. А те, бедните, губят ужасно много време да се възпират, да се приспособяват към традиционното. И им остава съвсем малко време да променят живота си.

Внезапно Мариане изпита страх, че ще изгуби смелост да продължи да търси пътя си.

Разберете: самоопределянето на живота не е песен, то е вик, битка, ежедневно опълчване срещу навика да се подчинява. Аз се подчиних. Живеех безопасно, не рискувах, не търсех.

Докато поемаше в себе си безкрайността на Атлантика, Мариане си спомни как се чувстваше на моста в Париж. Погледнат откъм Пон Ньоф, животът не беше нищо повече от тънко поточе; всички шансове изсъхнали, всички възможности потънали в пясъка.