Нина Георге - Любов в Бретан

Лекарят ѝ забрани да пътува. Колет викаше, умоляваше, но той остана непоколебим. Обясни ѝ за скорошна смърт поради изтощение и Колет замълча.

С времето нещата се промениха. Животът отново потече спокойно, но ударната сила на съдбовните му хвърляния се повиши, сякаш трябваше да навакса нещо, което е невъзможно да се навакса: миналото.

Докато траеше лятото, докато августовските дни потапяха Финистер в ослепителна светлина и броят на туристите растеше всеки ден, животът на нашите герои тръгна по нов курс.

Когато не работеше в Ар Мор или при Гоашонови, Мариане ставаше преди разсъмване и отиваше на брега, за да свири на акордеон и да слуша гласа на морето, който ѝ разкриваше тайните си — тайни, по-стари от движещите се камъни. През свободните си дни и вечери беше с Ян и използваше всяка възможност да посещава Сидони и Колет. Прегръдките ѝ помагаха на скулпторката да забрави болките.

Мариане ѝ разказваше какво ѝ съобщават морето и господарката Нимуе в тайните им беседи: че смъртта и животът са като вода, че нищо не се губи. Как душата ѝ щяла да изтече в другия свят и да намери нов съд, на друго място и в друго време. Как душите никога не умират.

Един следобед Мариане завари къщата празна. Колет и Сидони бяха заминали. След седмица Колет се обади от Малта.

— Животът и без това е най-големият риск да умреш, затова е редно преди това да поживеем, нали?

Двете бяха прекарали няколко дни в Париж, при децата на Сидони, със знанието, че никога вече няма да се видят. Сидони бе настояла на това сбогуване; не искаше децата ѝ да я гледат как умира. Искаше обаче да им каже колко ги обича, колко се гордее с тях. Пребиваването в Париж се превърна в празник. После Колет и Сидони се отправиха към най-красивите камъни на света.

След 20 август окупаторите — френските туристи — щяха постепенно да напуснат областта. Повечето отбелязваха края на почивката с един от последните fest-noz и се завръщаха в Париж, в Прованс, в студените градове, във вътрешността на страната, където щяха да сънуват лятото във Финистер.

„Страхотно — щяха да разказват те. — Помните ли как ядяхме риба? Какви бяха носиите на местните на фестивала Filets Bleus — празника на сините мрежи в Конкарно! Ами онази „моргана“ — биобирата от пивоварната „Ланселот“! Ами „пардон“ — празника на прошката, когато обикаляха с онези шапки и искаха да им простят всичко възможно! Толкова първично!“

До тази дата туристите имаха възможност всяка вечер да посещават по няколко празника. Всяко по-голямо село канеше на улични танци — за целта застилаха главната улица с дъски. Гавотът не изключваше никого — колкото по-голям беше кръгът, толкова повече се забавляваха. И толкова по-тихи ставаха после горите и улиците, защото случайно любещите се избягваха да вдигат много шум.

Тази нощ fest-noz „фест ноз“ в Кердрук щеше да се конкурира с танцовите нощи в Рагенез, Тревиньон и Кап Коз.

Там също беше пълно с туристи, привлечени от келтската музика, бретонските музикални групи и китайските фойерверки.

Следобеда преди „фест ноз“ Женевиев Еколие почука на вратата на Мариане и с тайнствена усмивка я подкани да слезе с нея.

Отведе я на междинния етаж и отвори скритата врата към помещението с дрехите.

— Изберете си нещо — покани я тя. — Изпълнителката трябва да свети.

Мариане щеше да свири на „фест ноз“. Щеше да сподели с хората песните, които досега споделяше само с морето; а Женевиев искаше в изпълнението да има и нещо от нея.

Мадам Еколие бе взела това решение миналата нощ, докато седеше заедно с Мариане и Грете в кухнята. За първи път Мариане им разказа, че е дошла в Кердрук с намерението да се самоубие. Описа им как дните минавали и тя постоянно отлагала замисленото, докато накрая останал единствено тихият дълбок ужас, че е пропиляла живота си, без да е живяла истински. И как е взела твърдо решение да вземе живота си в собствените си две ръце.

Женевиев стана и се поклони. Изпитваше дълбоко уважение към жената, намерила смелост да преодолее поражението и да тръгне по нов път.

За разлика от нея. Тя беше жена, която не поправя грешките, а продължава да живее в сенките на миналото и да пази някогашните си дрехи в една несъществуваща реалност като живи трупове. Женевиев изпита силно желание част от тази сила — силата да омагьосаш сама себе си и да редактираш книгата на съдбата — да се прехвърли върху нея. Затова отвори вратата към миналото.