Нина Георге - Любов в Бретан

Това беше грешка. Вече не беше валидно. Колкото по-дълго живееше една жена, толкова повече откриваше. Първо отхвърляше старите, родени от традициите мечти за женитба, деца, вечна любов и успех в професията. Едва тогава намираше сили да започне живота, който искаше, и да завладее света. Едва когато всеки откриеше своето място в течението на живота, той добиваше смисъл.

Животът не е твърде кратък. Животът е твърде дълъг, за да го пропилеем в не-любов, не-смях и не-решителност. Животът започва, когато човек рискува за първи път, проваля се и установява, че е оцелял. С тази увереност тръгва напред.

Мариане свали акордеона. Ще отиде при Ян. Сега. Ще застане пред него и любовта му. Възможно е той да е разочарован и да я отблъсне. Защото той я попита за миналото ѝ, а тя го излъга. После го напусна, без да му каже дали иска да се върне при мъжа си, или просто бяга.

— Ян — пошепна Мариане към морето и се обърна.

В пясъка я очакваше една бяла роза.

Навярно Ян я бе затъкнал там, докато Мариане свиреше на морето. Навярно я бе наблюдавал, навярно бе слушал изпълнението ѝ, плача и смеха ѝ, виковете, насочени към морето, търсенето и намирането на тонове и думи.

Мариане издърпа розата от пясъка и я помириса.

Ян седеше на близката скала. Лицето му отразяваше златния блясък на морето, от очите му струеше морският прибой. Погледна я и Мариане осъзна, че никой друг мъж не я е гледал по този начин. Погледът му я разтърси и в същото време я накара да се почувства като остров на сигурността.

Той беше спокоен. Сякаш я е познавал отдавна, през цялото време, докато я е търсил.

Мариане прие този факт съвсем естествено. Защото и тя бе намерила нещо. Тук, на края на света. В огледалото на морето бе видяла себе си, някогашното си мислене.

Никога вече. Никога няма да си отида оттук.

Направи крачка към него по влажния пясък. Той се надигна и я пресрещна.

Мариане остави акордеона на пясъка и се хвърли в обятията му.

— Ян! — изплака тя. И отново: — Ян!

— Здравей, Мариан — промълви Ян Гаме и я прегърна с цялата сила на любовта си.

Докато наблюдаваше любимата си, той поднови едно обещание към себе си: нищо тривиално повече. Всичко да бъде на висотата на страстта, на живота; който очакваше нещо по-хубаво след живота, забравяше, че самият живот е най-хубавото. Ян бе забравил това и сега искаше да живее с всички сили и без страх. Да обича, да рисува. Нищо тривиално повече, защото тривиалното уморяваше кръвта му и обиждаше душата му.

Искаше да каже на Мариан, че разбира. Че първите няколко часа, след като тя си отиде без обяснение, се е чувствал като убит, после обаче е разбрал. Четиресет и една години брак не изчезват само след две-три нощи в неговите прегръдки. Мариан бе отхвърлила стария си живот, но парцали от него все още висяха по нея и не ѝ даваха мира.

Мариан притежаваше повече смелост от другите жени, които беше познавал. Тя бе дошла в един напълно чужд свят само със силата на волята си. Бе победила желанието си да умре.

Под тази сила обаче все още се криеше другата Мариан. Слаба и ранима. Жена воин, която крие раните си, но би могла да умре, ако някой ги разтвори.

А онзи мъж, съпругът ѝ, с телевизионната си акция бе забил нож право в сърцето ѝ. Да, Ян я разбираше.

И когато тя отново се хвърли в обятията му, това го разтърси до дън душа. Зашепна нежни думи в ухото ѝ, но тонът му не търпеше противоречие и не молеше за съгласие.

— Тази нощ няма да спя без теб. И през всички, които ще последват.

Мариан се притисна до него.

— Трябва ли да чакаме нощта?

Отидоха на остров Рагенез, в северния край на плажа Таити, до който при отлив се стига пеша. Там се любиха, докато дойде приливът. Намираха се на остров, известен само на тях двамата.

По-късно, докато се взираха в прииждащите вълни, които се разбиваха в стръмните скали, Ян попита:

— Смяташ ли да кажеш на мъжа си, че си жива? Че не искаш да се върнеш при него? Че искаш да си свободна, все едно за мен или за самата теб?

Мариане помълча малко.

— Да, смятам да му кажа — отговори тя. — Един ден непременно ще му кажа.

Колет се премести при Сидони. За да я обича и да бъде обичана. Предвид сигурния край на любовта им Колет се чувстваше завършена. За първи път в живота си. Вече нищо не ѝ липсваше. Всичко беше налице. Винаги е било, но тя не знаеше. Тя обичаше жени.

През втората седмица Сидони помоли Колет да я заведе при камъните, които отдавна копнееше да докосне. Искаше да види Стоунхендж и движещите се камъни в Долината на смъртта. Магичните палати на остров Малта и жертвените камъни в Палестина.