Нина Георге - Любов в Бретан

Слезе пред Ар Мор и мина покрай Лорин, която подготвяше масите за вечеря, без да я погледне.

— Жанреми? — повика го тихо тя. — Мариан си отиде. Гледахме я по телевизията, Жанреми, тя си има мъж, той я търси и сега вероятно се връща при него… Какво ти е, Жанреми? Плачеш ли?

Лорин направи крачка към него. В очите ѝ се четеше загриженост.

Жанреми се отдръпна стреснато. Все още носеше по себе си миризмата на секс, смес от парфюма и интимния аромат на мадам Жилбер.

Жанреми мина зад бара, за да е на разстояние от Лорин, изми си ръцете и лицето и се престори, че проверява книгата с резервациите.

— Семейство Жилбер ще вечерят тук — съобщи той. — Направиха резервация. Имат годишнина от сватбата. Да сложим цветя на масата им.

Лорин го погледна втренчено.

— Мосю Жилбер току-що се обади — пошепна тя.

— Срещнах го по пътя — побърза да обясни Жанреми. — Каза ми, че за повече сигурност ще се обади още веднъж.

— Жанреми, мосю Жилбер се обади от летището в Париж — прозвуча гласът ѝ, чуплив като тънко стъкло.

Последва дълго мълчание. Жанреми разбра. Лорин беше наясно, че той е прекарал следобеда при мадам Жилбер.

— Иска ми се да плачеш наистина — промълви Лорин.

Моля те, не, проплака безмълвно Жанреми. Направи така, че това да не се е случило.

Едва когато Лорин си отиде, той се сети, че докато е беснял между бедрата на мадам Жилбер, е изгубил две жени. Мариан и Лорин.

Жанреми отиде в хладилното помещение, заключи вратата и започна да ругае. Накрая се разплака и гневните му сълзи закапаха по писмата, които беше писал на Лорин, но не ги изпрати.

Мариане вървя четири километра по пътя, докато забеляза, че не се е движила в посока към морето. Застана на кръстовището и се огледа. Наляво се отиваше в Понт-Авен, надясно — в Конкарно. Мариане остави куфара, седна върху него и сложи ръце в скута си. Едва дишаше от болка. С мъка успя да вдигне палец. Международният знак на бягащите, на самотните, на хората, които не издържаха да стоят на едно място.

Никой не спираше. Някои натискаха клаксона. Трепереща, Мариане отново вдигна палец.

Накрая до нея спря жълто рено. Руса жена с къдрици до брадичката ѝ отвори вратата. Мариане я погледна изпитателно. Може би е спряла само защото я е познала…

Жената се представи като Адела Бреливет от Конкарно.

— Моето име е… — започна Мариане и спря.

Търсеха Мариане Месман, следователно не биваше да се представя с това име. А и усмивката на жената я смути — тя показа зъбите си, но очите ѝ останаха хладни. — Казвам се Майвен.

— О! Майвен? Интересно име. Състои се от Мари и бяло. Бялата Мария! — Адела се засмя. — И моето име си има значение, знаете ли? Адела означава любов. — Жената избухна в смях.

Продължи да говори, докато покрай колата прелитаха малки селца, кръгови кръстовища, червено-бели табели. По бузите на Мариане се стичаха сълзи.

Ян! Ян! Болеше я, сякаш ѝ бяха ампутирали гърдите без упойка.

Адела бъбреше, Мариане плачеше.

Най-сетне. Конкарно.

Когато спряха на светофара преди пазарния площад, Адела се наведе към Мариане, отвори ѝ вратата и ѝ пожела добър път. Думите ѝ прозвучаха подигравателно. Мариане слезе, извади куфара и жълтото рено замина.

Мариане се завъртя около себе си.

А сега накъде? Къде да отида?

Проследи ято гарвани, които летяха от Атлантика към сушата. Паскал ги бе нарекла знаци. Мариане тръгна след ятото.

Закрачи към пазара. Куфарът ѝ ставаше все по-тежък. Стигна до края на пазарния площад, все след ятото. Мина покрай Маринариума, после тръгна покрай стената на пристанището и изведнъж видя пред себе си Атлантика. Сиво-син, блещукащ, безбрежен. Облаците, които се носеха над сушата, не се осмеляваха да се насочат към водата. Хоризонтът беше като невидима стена, която прерязва небето на две — на възвишено, дълбоко синьо и обикновено небе, по което са набодени бели облачета.

Два свята.

Лекият шум на вълните и неравното биене на сърцето ѝ се наслагваха на пластове в главата ѝ. След петдесет метра се озова пред старата църква, строга и величествена. Солената вода не успяваше да се справи с дебелия пясъчник.

Пред простия портал бе поставена табела: Priest available. Спешна теологична помощ. Точно до църквата имаше телефонна кабина. Мариане влезе в кабината, намери в джоба си няколко дребни монети, пъхна ги в отвора и набра номера на къщата в края на задънената улица в Целе. По линията се разнесе свирене, сякаш фучеше вятър, после тонът се промени, чу се звън. Веднъж, втори път. След третия Лотар вдигна.