Нина Георге - Любов в Бретан

— Я кажи, това не е ли Мариан? — Сидони посочи екрана.

Симон посегна към дистанционното и увеличи звука. Мадам Еколие спря да бърше чашите. Лорин остави метлата и се приближи.

Мари-Клод, Колет, Сидони, Пол, Симон, Лорин и мадам Еколие чуха съвсем ясно думите на говорителя:

— Търси се мадам Мариане Месман от Германия, на шейсет години. Тя е душевно объркана и се нуждае от медицински грижи. Съпругът ѝ Лотар Месман я е видял за последен път в една парижка болница. Вероятно дамата е избягала оттам след два неуспешни опита за самоубийство.

Показаха Лотар Месман, който каза нещо на немски, и говорителят продължи:

— Сведения в полицейските участъци или на телефон…

Мадам Женевиев взе дистанционното от ръцете на Симон и решително изключи телевизора.

— Номерът няма да ни трябва — заяви тя.

— Значи, тя има мъж? — промълви Сидони.

— Изглежда доста добре — промърмори Мари-Клод.

— Трябва да кажа, че няма вид на луда — рече Симон. — Е, само малко… но не истински луда. По-скоро… нормална.

— И дума да не става да я предадем на полицията — отсече Пол. — Сигурно си е имала причини да избяга.

— Променила е името си. Представи се като Мариан Ланс — напомни Мари-Клод.

— Това е моминското ѝ име — обясни спокойно Колет. — Върнала си го е, като е избягала от мъжа си.

За момент се възцари тишина. После всички заговориха едновременно.

— Помните ли как се появи тук?

— Нямаше нищо, само чантата.

— Никакви дрехи.

— И никакви пари. Дали я е биел?

— Беше много тъжна — намеси се Лорин.

— Какво ще правим сега? — попита Сидони.

— Най-добре е да се обадим в телевизията и да…

— Забравихте ли, че сме бретонци? — ядоса се мадам Женевиев.

Пол и Симон моментално плюха на пода.

— Ето на! Няма да говорим повече за полиция и телефонни номера.

Всички кимнаха.

Като чу гласа на Лотар от стаята, Мариане спря втрещена на вратата към банята.

— Аз те обичам, Мариане. Моля те, дай ми знак. Каквото и да си направила, ще намерим решение. А в случай че не ме чуеш, ангеле мой, позволи да ти помогнат. Моля ви, скъпи французи, помогнете ми да намеря милата си съпруга. Тя е объркана, но ми принадлежи, както и аз ѝ принадлежа.

Говорителят преведе излиянието на Лотар.

Душевно объркана. Медицински грижи. Мили боже! Картичката! Картичката, която бе изпратила на Грете! Тя ли я бе издала?

Как само говореше Лотар. Чувствата му изглеждаха истински. Междувременно обаче Мариане се бе научила да различава истинските тонове от фалшивите. Бретонският език я научи. Не разбираше думите, но улавяше чувствата зад тях.

А при Лотар нямаше нищо зад думите. Обичам те. Никога не беше казвал тези думи и сега те бяха прозвучали като вехто копие на чувство, като фалшива чанта на Диор.

Мариане се върна в стаята, от мокрите ѝ коси капеше вода. Ян седеше на леглото с празно лице.

— Ти имаш съпруг.

Мариане не отговори. Трябваше да действа бързо. Много бързо. Кафявият кожен куфар, намерен в дрешника на междинния етаж, се затваряше добре. Мариане натъпка в куфара дрехите си, плочката и тоалетните принадлежности.

— Той… обича ли те?

— Не знам.

Мариане облече джинсите и пуловера и скри мократа си коса под барета.

— Къде отиваш? При него ли?

Мариане не отговори. Не знаеше какво да отговори, знаеше само, че трябва да се махне оттук. Да избяга от Ян, пред когото бе премълчала коя е и откъде идва. Защо не му каза, че е само една стара жена от Целе, от един блед живот, че не е жената, която той заслужава.

Излъга го, че е свободна, но не беше.

— Мариан, моля те. Чуй ме, любов моя…

Мариане сложи пръст върху устните му. Колко обичаше тези красиво извити устни! Как я гледаше той без очила под ярката светлина на следобеда… По дяволите, допреди минути се бяха любили с буйна страст. Поглеждаха се плахо, защото силната светлина на деня им показваше, че вече не са млади. Ала чувствата им бяха млади, копнежите им бяха силни.

Връхлетя я вълна от срам.

Аз съм прелюбодейка.

Харесваше ѝ да се люби с Ян. Щеше да го направи пак, ако можеше.

Ала не можеше.

Всичко това беше вътре в нея, но тя не смееше да го изрече.

Навлече якето и обу платнените мокасини. Посегна към куфара.

— Мариан!

Ян скочи от леглото, без да помисли да се облече. В очите му имаше тъга.

— Сбогом, Мариан — пошепна нежно той и я заключи в прегръдката си.

Мариане прегърна мъжа, който я обичаше, както Лотар никога не я беше обичал; Лотар никога, никога не бе направил жест, с който да ѝ внуши чувството, че тя е незаменима за него. Това чувство я възхищаваше и плашеше едновременно. С тази уплаха тя се спусна по стълбите и излезе от хотела.