Нина Георге - Любов в Бретан

Ян я гледаше неотстъпно и не спираше. Не спираше.

Когато вълните се разнесоха, Мариане се засмя — отначало тихо, после все по-освободено. Ян забави движенията си, усмихна се и попита:

— Какво?

Мариане не знаеше как да му обясни на френски, че жените, които рядко са имали оргазми, стават малко странни в такива моменти.

Тя се засмя отново, помилва лицето на Ян и проговори с непознат за самата нея глас:

— Аз искам всичко, Ян. Опознай тялото ми. Опознай душата ми. Започни веднага.

Мариане стана и отвори прозореца. Прясно измитият, копринено хладен нощен въздух помилва горещата ѝ кожа като воал от снежинки. Тя въздъхна дълбоко.

Когато Ян стигна до края… Мили боже, Мариане нямаше представа как изглежда мъжкият оргазъм. Това беше… невероятно. Страхотно беше да види Ян в момента на изблика, да усети разтоварването му, стремежа му да се забие още по-дълбоко, да се разтвори в нея. А после моментът, когато потърси покой и го намери. Погледна я и произнесе името ѝ.

— Позволяваш ли да те нарисувам пак? — попита той от леглото.

— Преди или след? — попита тя на немски. — Желаете ли да променим позата, господине?

Направих го, помисли си Мариане. Направих го.

Подаде му плочката, която я бе довела тук — с пристанището на Кердрук и малка червена лодка. Мариан.

— Заради това дойдох тук. Погледни — твоята плочка ме доведе при теб.

Ян привлече Мариане към себе си, прегърна я силно, притисна слабини към дупето ѝ.

— Ние тук приемаме подобни случайности сериозно. Много сериозно — обясни той. — Животът ни дава знаци.

— Точно тези случайности ми липсваха досега.

Един пренебрегнат от любовта мъж трябва дълго време да се занимава с бездуховни неща, докато стане отново способен да мисли ясно. Затова Симон се зае да излъска старата си лодка. Работеше от часове. Колет не го искаше.

Юлският ден пареше и сигурно щеше да завърши с буря. Денят беше от онези, които носеха нови познания, хлад и мечти и ги изпразваха в сърцата.

Пол седеше на сгъваемо столче. Лицето му изразяваше непоклатимо съзнание за собствената му непогрешимост, отпечатано като козе копито в глина.

— В любовта съществуват много объркани пътища. Вероятно са повече от пътищата на Бретан.

Симон продължаваше да стърже.

— Виж например готвача. Смята, че никой не знае за любовта му към Лорин, а истината е, че всички знаем — с изключение на самата Лорин. Тя обаче все още не знае дали е влюбена в него.

— Ти си голям познавач на жените, знаем — изръмжа Симон.

— Аз деля жените на три категории.

— Постоянно го правиш.

— Първите обичат да са влюбени. Вторите обичат да карат другите да се влюбват в тях. А третите…

— Отново ли си заедно с Розен, или не?

— Отчасти.

— Мога да си представя с коя част.

Симон се изправи и лицето му се разкриви от болка.

— Аз съм ѝ любовник.

— Какво? А Серж продължава да ѝ е мъж.

— Тя го харесва.

— И спи с теб.

— Това ѝ харесва още повече.

— Кажи, Пол, нима не си научил нищо в живота си? Жените никога не приемат сериозно мъже, които се раздават като любовници. Такъв е животът. Всяка жена иска мъж, който да ѝ каже: искам те цялата или изобщо не те искам.

— О, значи, ти знаеш какво искат жените? Защото двамата с Колет се разбирате толкова добре и…

Пол не можа да се доизкаже. В двора влетя мотоциклет. Жанреми.

— Моля те, Пол, сега недей да се правиш на добрия вуйчо и да му втълпяваш премъдростите си за любовта.

Тримата мъже се поздравиха. Жанреми прибра буркана с мед, приготвен от Симон — парижаните обичаха сосове с мед.

— Искаш ли един сайдер? — предложи Симон, но Жанреми отказа и се метна на своя мотор. — Би ли станал любовник на жената, която обичаш? — попита подире му той.

Жанреми премести поглед от Симон към Пол.

— Говорите глупости. Любовник става само онзи, който не обича жената. В противен случай ще се самоунищожи.

— Това е само слух, млади приятелю. Като стигнеш до моята възраст, ще разбереш. Тогава ще ти стане ясно, че когато мъжът иска, може всичко.

— Аха. Довиждане — отвърна Жанреми и натисна газта.

Пол и Симон влязоха в Ар Мор точно навреме за следобедните новини. По липса на туристи в понеделник мадам Женевиев Еколие позволяваше да изнесат телевизора на терасата. Жанреми все още не се беше върнал — навярно обикаляше пазарите.

— Пазете тишина! — помоли Симон.

— Крайно време е да си купиш собствен телевизор, приятелю — отвърна Пол. — Има ги от шейсет години и можеш да им вярваш.