Нина Георге - Любов в Бретан

Ян и Мариане изкачиха стълбата до стаята с мидите, без да говорят.

Горе, под покрива, беше топло; юлският ден бе оставил топлината си вътре. Ян запали седемте свещи, поставени от Мариане на прозореца.

— Виждам те — пошепна Ян.

— Твърде тъмно е, не можеш да ме видиш — отговори Мариане.

Главата ѝ беше празна. Искаше, о, да, искаше да спи с този мъж. На всяка цена. Ала се страхуваше.

Появи се лицето на Лотар, но тя го прогони. Заключи го в празна стая и глътна ключа. Тази нощ щеше да я отдели от стария живот.

— Виждам те със сърцето — рече Ян и свали очилата си.

Извади скицника и молива.

— Моля те…

Мариане седна на пода пред прозореца, опря гръб на стената. Моливът на Ян заскърца върху хартията. Той не я гледаше, но я виждаше. Нарисува лицето ѝ. Приближи се. Мариане затвори очи. Представи си как Ян я целува, как устните му милват нейните, как я поглъщат…

Ян изразходва двайсет листа. Всичко у нея беше уникално. Дълбоко. Истинско. Рисуваше Мариане, както я усещаше.

Тя духна свещите. Бе стигнала до острова. До своя Авалон.

Вече нищо нямаше значение. Нито времето, нито пространството, нито мястото.

Мариане разкопча блузата си.

Ян се наведе и угаси малката нощна лампа.

Мариане не посмя да съблече блузата си. Ян бавно взе ръцете ѝ в своите и ги отмести настрана. Разтвори внимателно блузата ѝ. Топлите му пръсти милваха кожата ѝ. Дишаше накъсано и я гледаше право в очите. Мариане умираше от страх.

— Любов моя… — пошепна той и се приближи.

Топлите му пръсти прогониха страха ѝ и над острова се понесе буря.

Мариане бе обзета от безмерно нетърпение.

— Сега! — простена тя. — Веднага!

Съблякоха се бързо и се притиснаха един към друг. Забравила плахостта си, Мариане впи поглед в любимия си, целуна го, помилва го. Искаше да вкуси всичко едновременно. Да целува Ян, да се притиска към него, да зарови пръсти в косата му, да плъзга ръце по лицето му, да усеща аромата му.

Нямаше съмнение, че той я иска гола. Че я желае.

Когато се озова гола на леглото, на острова се възцари тишина.

— Красива си — промълви той и положи дланта си върху огнения белег. — Това е твоята душа. Огън, любов, сила. Ти си родена от огъня.

Устните му очертаха контурите на лицето и тялото ѝ. Желанието му я оформи, каквато я искаше. Топлите му ръце създадоха ново тяло — женствено, красиво, еротично.

Мариане стенеше от желание. Смееше се, викаше името на Ян, умоляваше го да я люби. Ала той не бързаше. Докосваше я с безкрайна нежност, даряваше я с блаженство.

Мариане изпита чувството, че отново се готви да скочи от мост.

Ръцете ѝ се плъзгаха по кожата му, нежна и мека, опъната върху корави мускули, тук и там леко грапава и започнала да се отпуска. Прекрасна кожа. Мариане усети, че Ян също се страхува да ѝ се покаже, и това я успокои още повече.

Погледна към слабините му. Възбудата му личеше съвсем ясно. Това му подхождаше. Защо да не го помилва и там?

Тя посегна към него и погледна Ян с очакване. Искаше да разбере дали му харесва. Искаше и да опознае тялото му.

О, да, харесваше му, веднага си пролича. Двамата се засмяха, прегърнаха се и продължиха да се целуват. Изпитваха неудържима радост, нежност и желание.

Когато след безкрайно дълго време проникна в нея, много бавно и нежно, Ян впи поглед в очите ѝ и прошепна името ѝ с дълбок глас, подобен на двоен акорд. Мариан. Мариан? Мариан!

А после нахлу толкова дълбоко в нея, че слабините му я притиснаха с все сила.

— Най-после! — изохка Мариане.

Най-после, най-после, най-после!

Чувствата ѝ бяха противоречиви. Ликуване и непонятен ужас.

Защо толкова дълго се бе лишавала от тази наслада?

— Обичам те — пошепна Ян и се задвижи в нея.

Мариане бе изпълнена с радост и отдаденост. Не можеше да познае тялото си — това тяло чувстваше, движеше се, искаше, привличаше, притискаше се към тялото на Ян. Тя искаше още, искаше всичко сега, веднага! Никога вече нямаше да се лиши от тази радост.

Обичаше стоновете му, отдаването му, движенията му. Сякаш с всеки бавен мощен тласък той искаше да ѝ даде да разбере колко дълго я е чакал, как силно я е желал и как никога няма да престане.

Двамата се гледаха в очите и Ян се усмихваше, докато я любеше.

Когато оргазмът ѝ дойде без предупреждение и се разнесе навсякъде — по венериния хълм, по устата, под пъпа, — тя се почувства, сякаш някой ѝ е отсякъл краката и я е хвърлил в дълбок кладенец. Остана да лежи съвсем тихо и вълните да се разбиват дълбоко в нея. Простена задавено. Блаженство и тъга, облекчение и мъка — това беше небето.