Нина Георге - Любов в Бретан

Мариане застана под следобедното слънце, обгърнаха я светлина и въздух, силни цветове — те бяха навсякъде, по дърветата и във водата. Мариане хвърли поглед към отворената врата на кухнята.

Жанреми! Трябваше да каже на Жанреми, че…

Чу гласове откъм терасата. В следващия миг осъзна, че там работи телевизор. Чу да произнасят името ѝ и разбра, че всички са я видели. Вече всички знаеха, че тя е измамница, бегълка, луда самоубийца.

Мариане не посмя да излезе пред очите им. Котаракът се сви в краката ѝ. Мариане го заобиколи, без да го погледне. Тогава котаракът изпищя. Не мяукаше, не фучеше, а пищеше дрезгаво, сякаш се опитваше да изтръгне от гласните си струни звуци, различни от котешките.

Мариане не се опита да избърше сълзите, които замъгляваха погледа ѝ. Вдигна куфара и закрачи по тясната уличка, която я отдалечаваше от пристанището, от Ян, от котарака и от всички. Трябваше веднага да се махне от Кердрук.

Мариане вървеше, без да се оглежда. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-силно ставаше чувството, че са я зашили в чувал и ще я удавят; трудно ѝ беше да диша. Все едно беше на смъртно легло.

Без да го е планирал, на връщане към Кердрук Жанреми се отклони към Роспико, а после зави към Кераско, петстотингодишното село на тъкачите с реставрирани каменни къщи с покриви от сиви плочи.

В края на селото живееше мадам Жилбер. Жанреми влезе с мотора в двора ѝ, обграден от високи борове; свали каската и чу шума на морето. Представи си писмата до Лорин, които мръзнеха в хладилното помещение.

Намери мадам Жилбер на задната тераса, високо над пътеката към брега. Беше сама.

— Свалете слънчевите очила.

Това бяха първите думи, които двамата си размениха, след като Жанреми издърпа мадам Жилбер от стола и я отведе в спалнята. Тя свали очилата, сложи ги на нощното шкафче до снимката на мъжа си и закри очи с ръце, за да прикрие бръчките си.

Сините кепенци на прозорците не допускаха яркото слънце в стаята. Когато очите на Жанреми привикнаха с полумрака и тялото му се сля с тялото на мадам Жилбер, той отново помисли за Лорин. После обаче я забрави и престана да мисли; само усещаше. Мадам Жилбер охкаше от болка и учудване, а той ставаше все по-безогледен. Спря едва когато я доведе до безумен оргазъм.

Жанреми не обичаше мадам Жилбер, затова ѝ беше любовник. Отдавна не беше идвал при нея, горе-долу от времето, когато разбра, че е истински влюбен в Лорин. Оттогава не беше спал с нито една жена, за да се запази за Лорин, но днес бе осъзнал, че това е глупост. Или може би не беше?

Мадам Жилбер не го попита защо не е идвал толкова отдавна. Знаеше причината, защото имаше опит, знаеше също, че е невъзможно да се наслаждава дълго на мъж, с двайсет години по-млад от нея.

Пръстите ѝ с грижливо лакирани нокти милваха влажните косъмчета по тила на Жанреми. Той имаше чувството, че празнува сбогуване в обятията ѝ. Сбогуване с една идея, с един вариант. Беше живял на границата, а сега се бе върнал в своята страна. Тук имаше връзки, нищо трайно. Вятърът отнасяше всичко. От другата страна навярно бе земята на любовта. Дълбоко вкоренена, отстояваща себе си срещу бурите и страха. Земята на Лорин.

Да спи с мадам Жилбер, означаваше да забрани на любовта да идва в живота му.

Тя седна в леглото и запали цигара.

— Довечера ще има буря…

— Ще ме приемете ли пак? Скоро? — попита Жанреми.

— Знаеш кога съм вкъщи, скъпи. Не се обаждай преди това, иначе ще имам време да си представям какво би могло да се случи, когато си тук.

— Какво си представяте, мадам?

Мадам Жилбер придърпа главата му към устните си. Червилото ѝ беше размазано от целувките му. Зашепна му какво си представя и той затвори очи. Тя продължи да говори и когато той отново се нахвърли върху нея, и докато тя му описваше възбудата си, двамата се любиха повторно.

Жанреми събра набързо дрехите си и излезе на терасата, където го чакаха каската и шалчето. Кубчетата лед в чашата ѝ се бяха стопили и портокаловият сок бе станал млечен.

Жанреми се наведе към мадам Жилбер, за да я целуне, а тя каза:

— Впрочем днес имаме годишнина от сватбата. Мъжът ми реши да отпразнуваме двайсет и три години брак в Ар Мор. Ти ще ни запазиш маса, нали, скъпи?

Погледът ѝ не издаваше нищо; очите ѝ бяха две светли топчета, хладни като морето.

На връщане към Кердрук Жанреми вдигна визьора на каската. Когато очите му се насълзиха, беше сигурен, че е от вятъра. За всичко беше виновен вятърът, той заличаваше нещата или ги гонеше пред себе си. Той причиняваше сълзи.