Нина Георге - Любов в Бретан

Симон мълчеше и гледаше Колет. Устата му пресъхна, морето зашумя в ушите му.

— Мадам? — попита Лорин и духна бретона си.

— Както винаги, малката ми — отвърна галеристката, настани се между Пол и Симон, грациозно кръстоса крака и изчака Лорин да ѝ донесе чаша вода от чешмата и коктейл „Белини“ [9] Коктейлът „Белини“ е създаден през 1948 г. от венецианския барман Джузепе Киприани. Кръстен е на Джовани Белини, художник от XV век, заради специфичния цвят, напомнящ на плащаница на светец, рисуван от художника. Пюрира се праскова и се долива с шампанско. — Бел. прев. .

— Какъв ден е днес, Лорин? — попита Пол.

— Понеделник, мосю Пол. В понеделник вие идвате сутрин и вечер, през другите дни идвате само по обяд, затова знам, че днес е понеделник.

— Днес мадам Колет има рожден ден — обяви Пол.

— О! — възкликна Лорин.

Колет отпи глътка „Белини“ и помоли Симон да ѝ даде огънче. Пушеше само докато пиеше, винаги беше правила така, на шестнайсет, на трийсет и шест и сега, на шейсет и шест.

Шейсет и шест години. Колет въздъхна.

Симон се покашля и тържествено извади нещо от старата си моряшка чанта. Бутна към Колет несръчно опакована кутия.

— За мен? Симон, дивако мой! Подарък?

Възбудено разкъса хартията.

— О! — изохка внезапно.

Нещо я бе уболо. Пол избухна в смях.

— Магарешки трън — установи Колет и смукна дълбоко от цигарата.

— Напомня ми за теб — заекна Симон.

— Дивако мой, ти не преставаш да ме изненадваш! Само преди две седмици ми поднесе оригинален пепелник с формата на… как го каза?

— Половин рак пустинник.

— Преди седмица получих синьо водно конче…

— Помислих, че жена като теб може да си направи нещо от него, например брошка.

— А днес тези затрогващи магарешки тръни!

— Топчести магарешки тръни.

— Мъже са ми подарявали букети цветя, в сравнение с които венците на погребението на принцеса Даяна изглеждаха като кошнички с иглика. Получавала съм диамантени брошки, а един дори ме удостои с честта да ми предложи мансардно жилище в Сен Жермен. Аз, разбира се, казах не, такава глупачка бях тогава. Гордостта е голяма досада. Знай, Симон, никой мъж не ми е правил такива подаръци като теб!

— Правя го с удоволствие — отвърна той. — Сърдечни благопожелания за рождения ден!

Като чу Пол да се смее, Симон осъзна, че нещо не е наред с радостта на Колет. Нищо, че жълтата ваза, в която бе сложил магарешките тръни, подхождаше чудесно на жълтите ръкавици. Той бе обърнал специално внимание на цвета — Колет обичаше жълто, по-точно характерния бретонски жълт цвят.

— Дивако мой, това е… не намирам думи.

Колет свали очилата си. През нощта бе плакала над любовни писма от мъже, които не си спомняше. Приятелите ѝ можеха спокойно да видят следите от плач по лицето ѝ. Защото всички сълзи, изплакани от една жена през живота ѝ на жена — от страст, копнеж, щастие, вълнение, гняв, любов и болка, — защото всички фиорди в буйните води се смекчават под погледа на приятели.

— Знаеш ли, магарешките тръни са редки… — заекна Симон. — Като теб, Колет. Не ги намираш просто така.

Колет взе лицето му между двете си ръце. Огледа дълбоките бръчки около очите, в които можеше да скрие цели центове. Целуна го нежно в ъгълчето на устата, усети наболата му брада. Симон миришеше на слънце и море.

— Знаете ли — прекъсна ги Пол, — румънката пристигна.

— Каква румънка, мон шер? — попита меко Колет.

— Новата готвачка. Тази сутрин Симон я измъкна от морето, но всъщност идва от Германия.

— Аха. Съгласна съм — промърмори объркано Колет.

— Ето ги и Сидони и Мари-Клод! — възкликна Симон.

— Крайно време беше. Искам най-сетне да се напия на шейсет и шестия си рожден ден — въздъхна Колет.

Шейсет и шест години. Колко бързо остарява човек. Сидони беше най-старата ѝ приятелка, от… откога всъщност?

Познаваха се, откакто Колет се бе върнала за един 14 юли от Париж, където следваше, и бе срещнала Сидони с група млади хора от Кердрук, Неве, Порт Манех и околните селца. Колет бе изпълнена с любопитство към осемнайсетгодишната Сидони, облечена в носията на земята Бигуден [10] Територия в департамент Финистер, югозападно от Кемпер. Жените носят специфична носия, а на главата — високо тънко боне, наречено „бигуден“. — Бел. прев. . Редом с нея двайсет и пет годишната Колет се чувстваше възрастна и зряла.

След ранната смърт на съпруга си Ерве Сидони не се омъжи повторно. Занимаваше се с каменоделство и скулптура и сама ремонтира старата си каменна къща в Керамбел, близо до Кердрук. Колет обичаше усмивката на Сидони. Приятелката ѝ работеше с усмивка, мълчеше с усмивка, дялаше гранит, базалт и пясъчник с усмивка. Когато се смееше, приличаше на майска гъсеница, кръгла и дружелюбна.