Нина Георге - Любов в Бретан

Младият готвач се опита да не мисли за Лорин. Оказа се ужасно трудно. Все едно си беше наумил да не диша. Вдишване: Лорин. Издишване: Лорин.

Когато тя беше наблизо, той бъркаше лъжицата с ножа. Направо си губеше ума.

Невъзможно му беше да я омае, както правеше с другите жени. Постепенно ги примамваше към леглото си с вкусни малки хапки — днес парченце рак в сос от аспержи, утре най-хубавия кроасан с шунка и сирене на света. Миди „Сен-Жак“ — с чаена лъжичка кадифен коняк и рядка бита сметана, сервирани в собствените си черупки — в очите на Жанреми това криеше повече романтика от всички най-прекрасни рози на света. Жанреми знаеше защо с нея е по-различно, отколкото с другите жени: той беше влюбен. Чувствата му бяха истински, дълбоки и чисти. Е, навярно не съвсем чисти: той, естествено, искаше да спи с Лорин. Но на първо място искаше да живее с нея. Всеки ден. Всяка нощ.

За Жанреми беше загадка как живее две години близо до Лорин, без да я е целунал нито веднъж.

Лорин вървеше пред Мариане през хотела. Стълбището беше застлано с червен килим, стените бяха тапицирани със скъпа светла материя, от всеки прозорец се виждаше морето.

Докато наблюдаваше крехката Лорин, Мариане проумя защо някои мъже се чувстват магично привлечени от страданието на жените. Главно от тъгата им по друг мъж. За немалко мъже представляваше еротично предизвикателство да излекуват жената от съперник. Това беше егоистично, мазохистко, садистично начинание, мъжът ставаше сляп за дълбочината на любовната мъка.

Никой мъж не е пожелал да ме утеши по този начин, помисли си тя. От една страна, е жалко.

От друга страна, Лотар не се опита да утеши Мариане дори когато ѝ откриха възелче в гърдата и дълго време не беше ясно дали е доброкачествено, или злокачествено. Страхът ѝ го плашеше, затова тя не говореше за случващото се, за да не го безпокои.

— Аз искам да живея, разбираш ли? — кресна ѝ веднъж той. — Ти ме свличаш в пропастта!

Тогава дойде денят, когато любовницата му Сибиле застана пред Мариане и я събуди от красивия сън, че бракът, къщата в края на задънена улица и фонтанчето в стаята са всичко, от което се нуждаят жените.

След аферата със Сибиле Лотар настоя тя да се върне възможно най-бързо в ежедневието.

— Казах, че съжалявам, какво още да направя!

Темата бе приключена.

След няколко години болката отслабна. Времето утеши Мариане. И фактът, че Лотар държеше следващите си любовници в тайна. Поне докато му станеше твърде уморително да лъже. Тогава оставяше следи с надеждата Мариане да му направи сцена и да го спаси. Мариане не му оказа тази услуга.

В края на коридора на първия етаж изкачиха три стъпала и се озоваха в малко преддверие. Надясно се влизаше в голяма баня с бели и сини плочки, огромна вана на лъвски крака, златно огледало и бял мрамор по стените. Лорин отвори последната врата, на която бе залепена огромна черна мида.

Мариане влезе в стаята и зяпна смаяно. Лорин се усмихна с разбиране. И тя се чувстваше така, когато влизаше в стаята с мидите. Най-малката, но най-красивата стая в хотела. Полирани дъски от корабна палуба, меки светли килими. Пред френското легло байцвана ракла, на едната стена голямо кръгло огледало, а в ъгъла под наклонения покрив — селски шкаф. Красив параван отделяше тоалетката. Столчето пред нея бе тапицирано с копринено кадифе.

Котаракът изтича покрай двете жени и се метна на леглото.

Най-прекрасна обаче беше гледката от големия прозорец. Погледът стигаше чак до морето и обратно.

Смаяна, Мариане приседна на леглото.

Цяла стая само за мен?

Лорин отвори прозореца и слънчевите лъчи обляха стаята. Кимна на Мариане и излезе.

Мариане легна по гръб. Леглото не беше нито много твърдо, нито много меко, завивките бяха бели и хладни. Мариане извади от чантата си керамичната плочка, постави я върху лакираното бяло шкафче до леглото и погледна първо нарисувания Кердрук, после истинския. Художникът сигурно е стоял точно тук. Тя не бе в състояние да определи кой Кердрук бе по-красив. Кой я омагьосваше по-силно.

Мариане имаше чувството, че е получила подарък. Не знаеше обаче защо и дали трябва да го приеме.

Котаракът се настани в свивката на ръката ѝ. В хотела цареше тишина, но не онази мъртвешка тишина, която Мариане често бе възприемала като заплаха у дома си.

Тази тишина беше жива.

Мариане се замисли за жените, които беше срещала досега в живота си. Някои се опитваха да ѝ обяснят какъв е животът. Всъщност мълчанието им беше много по-красноречиво; тишината между думите им винаги я трогваше.