Нина Георге - Любов в Бретан

В момента Сидони се смееше силно на нещо, казано от Мари-Клод. Много скоро двете с фризьорката се присъединиха към Симон, Пол и Колет на масата.

— Сериозно ви казвам, заявила мадам Буве, онази луда от гората наистина храни котките и кучетата си с най-добро месо и им го сервира в китайски порцелан!

Мари-Клод имитираше мадам Буве така успешно, че Колет се задави със своя коктейл.

— Да знаете, тази Буве е олицетворение на католическите задници за щипане.

Мари-Клод погали кученцето си Лупин. Току-що бе чула добра история и я разказваше на приятелите си още топла-топла.

Фризьорката беше доволна от себе си, главно от идеята си да подходи творчески към историята и да накара Емил Гоашон да тича след мадам Буве като гол дивак, следван от глутница кучета. „Хвани я, Мадам Помпадур!“ — ревнал той и уличният пес захапал католическия задник за престилката.

— Наистина ли каза задник за щипане? — попита Колет.

— Не, каза широк задник — намеси се Пол.

— По-скоро плосък задник — уточни Симон.

— Какво означава задник за щипане, дивако мой? — настоя Колет.

— Питай Пол, той разбира от тези неща — отговори Симон.

— Къде е Ян? Ще ни нарисува няколко задника и ще разберем — ухили се Пол.

— Не говори така за любимия ми художник — скара му се Колет.

Беше замислила голяма изложба на Ян Гаме в Париж. Единственият проблем беше, че той не знаеше. По-точно не искаше да знае, а предпочиташе да си рисува малките плочки, направо да полудееш!

Този човек беше роден да създава големи платна, а се боеше от големината. Или просто не бе намерил своя мотив? Може би му липсваше муза?

Море, жена, религия — за някои беше достатъчна една курабийка, както знаеха от Пруст и неговите мадлени [11] Сладки от пандишпаново тесто с форма на морски миди, известни още от XVIII век. „Да преживееш малка мадлена“ означава чрез вкус или мирис да си припомниш спомен от далечното минало. В първия том на романа „По следите на изгубеното време“, публикуван през 1913 г., Пруст описва как главният герой вкусва глътка чай, в който плуват размекнати парченца мадлена, и внезапно го обзема привидно безпричинно блаженство благодарение на конкретен спомен от щастливото детство — в неделя сутрин гостувал на леля си, която му поднасяла курабийката, потопена в чай. — Бел. прев. .

— Говорите като тийнейджъри! — укори ги Мари-Клод.

— А ти говориш като починалата ми баба — включи се Колет. — Как е дъщеря ти? Внучето излезе ли вече на бял свят?

Колет откъсна филтъра на поредната голоаз и я сложи в цигарето от слонова кост.

— Мили боже! До вчера бях на възрастта на Клодин, а сега ще ставам баба. Е, остават ми още цели два месеца.

— Каза ли ти кой ѝ е направил бебето? — поинтересува се Колет.

— Смятах да проверя в дневника ѝ, но не успях да се справя с ключалката — отговори нацупено Мари-Клод.

Колет пусна колелце дим. Симон я гледаше неотстъпно. Устата ѝ издаваше чувственост, мозайката на челото показваше склонността ѝ да се съмнява, но и да не се отклонява от трудно изградените си убеждения. Всичко у нея бе намерило своето аристократично място на лицето ѝ. Беше невероятно красива.

— Аха! Дивако мой, познаваш ли някоя домашна перла, която би могла да помага на Емил и Паскал? Паркинсонът му се влошава, а нейната… как се казваше?… деменция ли беше, когато забравяш всичко? Двамата са много самотни там, сред гората.

— Защо, нали си имат стотици трикраки кучета и едноухи котки? Не може да са самотни. Получават гратис цял легион бълхи — пропя Мари-Клод и провери как стоят грижливо подредените ѝ червени къдрички.

— И дървеници — допълни Пол.

— И въшки! — въодушеви се Мари-Клод.

— Навярно Гоашонови са прокълнати — пошепна Сидони.

— От католически задник, нали? — рече Симон.

— Пак ли започвате? — изохка Мари-Клод.

— Ние сме стари и всичко ни е позволено — парира я сухо Колет.

— Аз не съм стара — възрази фризьорката и поправи къдричките си. — Просто съм живяла малко по-дълго от някои други.

— Знаете ли кое е трагичното на дългия живот? — попита съвсем сериозно Пол.

Всички го погледнаха с очакване.

— Че човек има повече време да стане нещастен.

Лорин!

Брадичката на Женевиев Еколие стърчеше като носа на кораб. Чашата, подадена ѝ от Жанреми, затрепери в ръцете на Мариане.

Сервитьорката послушно се изправи пред бара.

— Не се пъчи, дете. Днес ще дойдат една сюрия петли. Някой ден ще отидеш с онези галски петли на кораба им, а на следващата година ще се правят, че не те познават.