Нина Георге - Любов в Бретан

Стига тази основа да не беше пресолена — а през последните седмици Периг редовно я пресоляваше. Осем литра пресолен бульон — ако го хвърлят в морето, ще изтровят рибата! Женевиев опита отварата.

— Мили боже! Благодаря на всички добри феи! Този път се е овладял.

Жанреми едва успя да хване купичката, която мадам Еколие метна към него като диск. После обясни, че мадам Ланс ги е предпазила от вероятността днес да сервират само пържоли с пържени картофи.

— Вие ли сте готвачката, която пожела да ми се представи? — обърна се Женевиев към Мариане с доста любезен тон. „Моля те, дано да е тя, моля те!“, помисли си гневно тя.

Жанреми забеляза, че Мариане не разбира нищо, и отговори вместо нея:

— Не е тя.

— Не е ли? А каква е тогава?

Жанреми се усмихна на Мариане. Нещо в лицето ѝ молеше да я пуснат да си отиде. Нещо друго обаче, което тя май не съзнаваше, искаше да остане.

— Излязла е от морето.

Мадам Женевиев Еколие впи поглед в Мариане. По ръцете ѝ личеше, че е свикнала да работи. Не изглеждаше кокетка, явно не обичаше да се гизди. Не отместваше поглед, когато я гледаха, както правеха повечето хора — а Женевиев Еколие не можеше да понася това.

Вътре в себе си Мариане се извиваше под чуждите погледи и си пожелаваше да стане невидима.

— Ясно — отсече спокойно мадам Еколие. — Ти си се наранил, Жанреми, значи имаш нужда от помощ. Все едно дали идва от морето, от небето или дявол знае откъде. Дай ѝ да подпише сезонен договор. Лорин да я настани в стаята с мидите. Да видим какво ще излезе — заключи Женевиев, хвърли кратък поглед към Мариане и кимна. — Добре дошла.

— Довиждане — отговори учтиво Мариане.

— И да я научиш да говори френски! — излая мадам Еколие в посока към Жанреми.

Развеселен, Жанреми се обърна към Мариане.

— Гладна ли сте?

Според мен съществуват три категории жени — каза Пол, дръпна един дълъг косъм от веждата си, почука по дървената маса с ракиената чаша и я изпи на един дъх. После остави празната чаша до другите върху таблата, поставена между него и Симон.

— И друг път съм чувал тези думи. — Симон изкриви лице.

Ябълковата ракия — бретонците я наричаха ламбиг — опари устата му.

— Може да съм само един глупав рибар, но това не е причина постоянно да ми четеш лекции.

Застанала на прага към ресторанта, Лорин вдигна въпросително четири пръста и Симон кимна кратко.

— Добре де — отвърна Пол. — Изслушай ме. Първата категория са фаталните жени. Те ни вълнуват, но не правят разлика между теб и мен или който и да е друг. Те са опасни. Не бива да се влюбваш в тях, защото ще ти разбият сърцето. Ясно ли е?

— Хм… Впрочем аз ей сега ще спечеля.

— Втората категория са добрите. Може да се ожениш за някоя от тях и ще скучаеш, но никога няма да се изложиш на опасност. Такава жена ще обича само теб и никога няма да погледне друг. По някое време обаче ще започне да тъгува и ще приключи с живота, защото е гледала само теб, а ти си престанал да я виждаш.

— Аха. А към коя категория принадлежи жената от морето? Мариан?

Лорин им донесе четири чашки ракия.

— Почакай. Третата категория са жените, за които живееш — обясни тихо Пол. — Те са най-важните. Каквото и да направиш за тях, то има смисъл. Ти обичаш тази жена, тя е съдържанието на живота ти. Събуждаш се, за да я обичаш, лягаш си, за да я обичаш, живееш и умираш, за да я обичаш. Забравяш къде си искал да отидеш, какво си обещал и че си женен.

Казвайки това, Пол мислеше за Розен, която обичаше толкова силно, че животът му добиваше смисъл. Помисли и за мъжа, който му я отне. Хлапак. Седемнайсет години по-млад от него. Седемнайсет години!

— Ти вече не си женен за Розен — отгатна мислите му Симон.

— Не съм си избрал тази съдба.

Точно така. Розен я избра. Няколко седмици след като стана баба на близнаци, тя захвърли всичко и офейка с някакъв недорасъл.

Симон мислеше за морето. Той си бе избрал тази съдба и морето винаги го посрещаше с добре дошъл. Сгушваше се във вълните като в топло женско тяло. Потапяше се във водата като в утробата на любимата.

— Днес май напредвате бързо, а?

Дълбок, дрезгав, някак опушен глас. Аромат на цигари и „Шанел № 5“. Тракане на високи токчета. Крака в истински копринени чорапи, изискан черен костюм, жълти ръкавици и черна шапка.

Колет Рохан.

Колет подаде бузата си за трите задължителни целувки и целуна въздуха около Симон, докато той затвори очи и опря буза в нейната. Поздравът свърши бързо, твърде бързо според него. Пол стана, притисна красивата галеристка до гърдите си и я целуна звучно. После седна, хвърли заровете и бутна празните ракиени чаши по-далеч от дъската за табла.