Нина Георге - Любов в Бретан

После обаче забеляза Лорин и се намуси. А зад нея стоеше Пол с физиономия като кисела краставица.

Докато Симон маневрираше, Мариане пристъпи към релинга.

Кедрук. Гледката проникна право в сърцето ѝ. Сякаш се завръщаше у дома след дълго плаване.

Глупости, глупости! Престани да мислиш глупости!

— Добро утро, мосю Симон! — извика Лорин.

Според Симон Лорин трябваше да стане модел. Веднъж ѝ предложи, обясни ѝ как ще отиде в Париж и в Милано и ще забогатее. Тя го погледна с искрено учудване.

— Да забогатея? Защо?

Говореше напълно сериозно. Двайсет и три годишна, тя притежаваше тяло на жена и сърце на дете, твърде обикновено, за да лъже, и твърде наивно, за да изпитва недоверие.

Симон непохватно помогна на Мариане да слезе от лодката.

— Никога вече няма да пия — съобщи той на Пол още преди да стъпи на кея и да увие въжето около близкия камък.

— И аз — излъга Пол и огледа Мариане с любопитство и чаровна усмивка.

— Това е Мариане, Пол. Германка.

— О, германка, значи? — промълви Пол, улови ръката на Мариане и я вдигна към устните си. — Цвай руладен, бите!

Изумена, тя издърпа ръката си.

Симон го смушка в ребрата.

— Остави това. Тя е плаха.

Пол мина на бретонски.

— Мислех, че сме изяснили въпроса с жените. А ти се оказа хитра лисица. За малко те оставих сам и ето какво…

— Млъкни. Хвърлих се да поплувам и тя излезе гола от каютата ми!

— Гола?

— И котката беше с нея.

— А после какво? Направихте ли го?

— За малко да ме удави!

— Котката ли?

— Наложи се да я спасявам. Падна във водата, разбираш ли?

— Нищо не разбирам.

— Тогава по-добре не питай.

— Закусил ли си? — попита Пол.

— Ще поиграем табла и ще пием кафе — отговори Симон. — Който загуби, ще стои на касата в магазина.

През това време Мариане стоеше отстрани и се чувстваше изгубена. С две ръце притискаше чантата до гърдите си. Как да се защити? Грамадният плешивец и неразговорливият белокос мъж, когото бе срещнала в морето, говореха за нея, тя го усещаше и се мъчеше да се усмихва безгрижно. Котката се триеше в краката ѝ и присъствието ѝ я успокояваше. Покашля се нерешително.

— Извинете, аз…

Главата ѝ беше празна. Само далечен шум. Нито една дума.

Лорин застана пред нея и я поздрави с три целувки по бузите.

— Бонжур, мадам, аз съм Лорин — представи се с усмивка младата келнерка.

— Мариане Ланц — отговори смутено Мариане.

Чувстваше се като мокра котка и сигурно миришеше ужасно.

— Мариан? Какво хубаво име! Радвам се, че сте тук! Добре ли пътувахте?

Мариане не разбра нито дума. Тогава Лорин взе ръката ѝ и я поведе към терасата, където Симон и Пол вече нареждаха възглавници върху дървените столове. Вършеха работата си с опитната бавност на стари мъже.

— Kenavo! — извика Симон след Мариане. Бретонската им дума за „чао, до после“.

Лорин беше много развълнувана. Вълнението я караше да шепне.

— Ще ви отведа при готвача. Името му е Жанреми. Само как ще се зарадва! Спешно се нуждае от помощта ни! Жанреми! Жанреми!

Докато Лорин я водеше към кухнята на Ар Мор, Мариане се опитваше да разбере какво става.

— Аз… извинете, но…

Никой не я слушаше, никой.

Едва когато мъжът я погледна, бутна назад червената си кърпа и ѝ се усмихна, смущението ѝ се превърна в облекчение. Това беше той!

— Вие какъв сте? Някой от онези, черните дяволи, нали? Или още се обучавате? — бе попитала преди две лета мадам Еколие, когато Жанреми скочи от мотоциклета си и предложи да сготви нещо. Черни джинси, червена риза, високи боти с връзки и дебели подметки. Носеше обици, а на тила под черните къдрици имаше татуировка. Бе скътал любимите си ножове в специална чанта, която висеше като револвер на колана му. Всяка от кожените гривни символизираше една от кухните, където беше работил през последните тринайсет години след шестнайсетия си рожден ден.

Мадам Еколие разкритикува пиратския му костюм.

— Бих предпочела да изглеждате като Луи дьо Фюнес, не като Ален Делон. Ще ви кажа само едно: гответе и не поглеждайте към гостенките на заведението. И не посягайте към персонала. Употребявайте алкохол само за приготвяне на ястия. Добър бульон, Периг. Да кипи.

Мариане го намери прекрасен.

— Бонжур — произнесе тя едва чуто.

— Бонжур, мадам — отвърна Жанреми Периг, мъжът, който ѝ поднесе първата стрида в живота ѝ. Заобиколи металния кухненски блок и ѝ кимна. — Радвам се да ви видя отново. Надявам се, че харесахте стридите?