Нина Георге - Любов в Бретан

Уви голото си тяло в одеялото, отвори предпазливо вратата на каютата — и се събуди в съня си.

Намираше се на малка бяла лодка, беше сама, около нея нямаше нищо освен море.

Стресна я вик.

На двайсетина метра от лодката от вълните бе изникнал мъж с бяла коса, мустаци и големи черни очи.

Мариане безпомощно размаха ръце и с писък падна през борда.

Потъна във водата като камък. Когато първата глътка морска вода нахлу в гърлото ѝ, тя отвори широко очи.

Не! Не!

Зарита с крака, одеялото се плъзна по тялото ѝ и отплува нанякъде. С последни сили Мариане се подаде на повърхността и пое дълбоко спасителния въздух.

— Помощ! — извика слабо тя.

Солена вълна задави вика ѝ.

— Мадам! — отзова се веднага мъжът.

Обзета от паника, Мариане го ритна и улучи едно чувствително място. Той изкрещя и потъна.

— Извинете! — изплака задъхано Мариане.

В следващия миг успя да се залови за въжената стълбичка. Мъжът изплува до нея. Огромните слънчеви очила паднаха от лицето му.

Мариане изкачи стълбичката, погледна се и изохка засрамено. Покри голотата си с две ръце, изтича в каютата и се заключи.

Симон не можеше да повярва на очите си. Жена на лодката му. Гола.

— Ехо? — извика бретонецът. — Там ли сте още? Ще броя до десет и влизам. Ако съм ви поставил в неприятна ситуация, да знаете, че… Вижте, скоро ще навърша седемдесет и не виждам нищо без очила, значи, няма от какво да се страхувате.

Симон реши, че все още е пиян. Копнееше за силно кафе с ракия. Нямаше по-добро средство срещу махмурлука от това да продължиш на сутринта с напитката, с която си приключил през нощта.

После ще отиде да види пиратската невеста. Очите ѝ направо можеха да убият мъжа. Ясни и светли очи като свежата зеленина на ябълковите дървета през пролетта. Не беше от най-младите, но си беше момиче. Колко се уплаши от голотата си!

Опитният рибар не плуваше срещу силата на морето, а ѝ позволяваше да го носи. Водата беше студена — 14–15 градуса, но Симон се наслаждаваше на хладината, оставяше я да проникне навсякъде в тялото му.

Вече се чувстваше много по-добре.

Решително се изкатери по стълбичката, облече панталона и избелялата от пране синя риза, закопча я върху силно почернелите си гърди и с опитни движения вдигна котвата.

Мариане го наблюдаваше през прозорчето. Не бе разбрала нито думичка от онова, което ѝ извика белокосият от вълните. Езикът му изобилстваше от звука „х“; никога не беше чувала такова произношение.

Мариане чу как моторът на лодката забръмча, усети леко друсане. Какво щеше да направи непознатият? Дали не се готвеше да я хвърли в морето?

Приглади косата си с треперещи ръце, взе ръчната си чанта в едната и нож за хляб в другата и отвори вратата на каютата.

— Бонжур, мосю — поздрави Мариане с цялото достойнство, което успя да събере в момента.

Симон не ѝ обърна внимание, защото тъкмо излизаше от ямата, където кръстосваха танкерите. Щом стигна до любимото си място, откъдето можеше да наблюдава островите Гленан, той изключи мотора и измери непознатата с внимателен поглед. Бутафорното ножче го развесели. Отвори термоса, наля кафе с калвадос в една чаша и ѝ я подаде.

— Мерси — отвърна Мариане и смело отпи голяма глътка.

Не бе очаквала в кафето да има алкохол и се закашля.

— Petra zo ganeoc’h? — подхвана Симон на неразбираемия бретонски (Какво ви липсва?).

— Аз съм германка — обясни задавено Мариане и хлъцна. — Аз… Мариане. Казвам се Мариане.

— Аз съм бретонец. Казвам се Симон — отговори той и ѝ стисна ръка. После отново включи мотора.

Е, изяснихме се, въздъхна облекчено Симон. Той беше бретонец, тя германка, и точка… това е всичко.

Мариане се взираше във вълнуващото се море. Вълните се плискаха в лодката, черни и тюркоазени, светлосиви и кралскосини. Клара беше права: като присвиеш очи, всичко добива един и същи цвят; небето, което се слива с водата на хоризонта, и сушата, към която се приближаваха с голяма бързина.

Там долу, помисли си тя. Нали там исках да отида. Защо не го направих? Нима не съм достатъчно страхлива? Или не съм достатъчно смела?

Собствената ѝ личност я объркваше.

Погледна към Симон и върху лицето ѝ се отразиха страх и съмнения.

Рибарят се запита от какво се страхува непознатата жена. През цялото време беше бдителна, сякаш очакваше удар. Същевременно погледът ѝ пиеше простора, който я заобикаляше. Пиеше с очи като умираща от жажда. Няма нищо, момиче. Не се страхувай от мен.