Нина Георге - Любов в Бретан

— Ето го замъка на Бьолон! Още от 1864 г. това място е най-известният адрес за стриди в света! — обяви тържествено екскурзоводката.

Мариане слезе последна. Вдясно от нея върху естествена тераса под стари дървета бяха подредени дълги маси. От терасата се разкриваше зашеметяваща гледка към извивките на реката. По двата бряга растяха гори. А след последната извивка блестеше морето!

Наистина блестеше. По вълните сякаш танцуваха хиляди звездички. Каква красота!

Двама млади мъже с руса коса и гумени престилки посрещнаха гостите. След малко към тях се присъедини още един, който напомни на Мариане за младия Ален Делон — само дето носеше обици, кожени гривни и ботуши на мотоциклетист.

Той заби нещо като голяма отварачка за консерви в плоска стрида, завъртя китката си и стридата се раздели на две половини. Мъжът я вдигна към устата си, после се обърна към двамата домакини и рече:

— Добре.

Младите мъже започнаха да вадят от сиво сандъче още стриди, да ги чукат една в друга и да се вслушват в звука, който издаваха. Онези, които получаваха одобрение, се озоваваха в плетена кошница, застлана с влажни и блестящи водорасли, сочни като млад спанак.

Екскурзоводката обясняваше как се отглеждат стриди, но Мариане слушаше с половин ухо; гледката на реката с равномерно полюляващи се лодки и красивите меандри, които я извеждаха към морето, я замайваше. Откъслечно чу нещо за дребни ларви и подводни детски градини.

— Плитки или дълбоки? — проговори някой зад нея.

Оказа се мъжът, който приличаше на Ален Делон.

Без да спира да говори, той отвори една от гладките кръгли стриди, а после една от продълговатите с грапава черупка. Чу се пращене, сякаш се бе счупило сухо клонче.

Ален Делон подаде на Мариане стридата с кръгла и гладка черупка.

— Размер номер едно, мадам.

Ръката ѝ трепереше. Погледна черупката, после се обърна към младия мъж. Беше невероятно красив, но не изглеждаше убеден във физическото си съвършенство. Тъмносини очи, пълни с нежност и копнеж, и поглед, който говореше за много пропилени нощи.

Не смея.

Никога не беше опитвала стрида. Улови погледа на младия мъж и видя усмивка на чувствените му устни. Той ѝ кимна.

Хайде, давай, означаваше жестът.

Мариане повтори движението, което бе видяла от него. Поднесе черупката към устата си, отметна глава назад и сръбна.

Вкуси финия полъх на морска вода, вкуси орех, вкуси и нещо като мида, а в носа ѝ се събра концентрираният аромат на всичко, което си представяше, когато мислеше за морето. Пенести вълни, прибой, медузи, корали, танцуващи риби. Простор. Безкрайност.

— Море — произнесе с копнеж тя. Значи, морето можело да се яде?

— Да, морето. Тук се казва „А мор“ — потвърди той и се засмя гърлено.

Изстърга с ножчето остатъка от светлото месо на мидата и отново ѝ подаде черупката.

А мор. Морето. Всяка стрида беше като морето. Онова море, което всеки човек носи в сърцето си, помисли си младият мъж. Далечно и свободно, лудо или кротко, нежно синьо или черно. Стридата не е само деликатес. Тя е ключ към мечтата за морето, която всеки крие в себе си. Хората, които не смеят да се хвърлят в прегръдките му, които се страхуват от далечния хоризонт, от дълбочините, страстите и непредвидимостта му — тези хора не харесват стридите. Става им гадно. По същия начин им става гадно от любовта, от страстта, от живота и от смъртта — от всичко, което означава морето.

— Мерси — промълви Мариане.

Ръката ѝ докосна неговата, когато му върна черупката.

Можеше да си ми син, помисли си внезапно Мариане. Много исках да имам син като теб. Щяхме да ходим на опера и да танцуваме. Щях да те обичам и да те науча да обичаш.

Мариане си взе чиния със стриди и водна чаша, пълна догоре с мускадет, и се настани на една маса под вековен бук. Заливът под нея, морето в близката далечина, стридите, виното — докато ядеше и пиеше, Мариане се замисли за смъртта.

Наистина ли тя не е абсолютното решение, както твърдеше Клара? Наистина ли е другата страна на живота, почти същата, само дето има повече феи и демони?

Едно врабче кацна на масата и си клъвна малко от маслото ѝ.

Колкото повече наближаваха Понт-Авен, толкова по-силно ставаше желанието на Мариане автобусът да кара бавно. Страхуваше се, че още на следващата телефонна кабина ще слезе и ще умолява Лотар да дойде да я прибере.

Когато автобусът спря пред фабриката за бисквити, Мариане се отдалечи дискретно. Прекоси Понт-Авен, без да се поддаде на очарованието му; почти не забеляза живописното селище с многото галерии, кафенета и къщи, които изглеждаха от осемнайсети век. Миналото се бе разположило като основа под настоящето. Мариане тръгна по течението на реката, която се извиваше през селото, мина зад хотел „Мимоза“ и най-сетне стигна до гората, където се намираше селището на художниците.