Нина Георге - Любов в Бретан

— Това е новата готвачка — обясни с възбуден шепот Лорин. — Мариан Ланс!

— Сигурна ли си?

— О, да — отвърна Лорин. — Мосю Симон я намерил насред морето.

Жанреми улови погледа на Мариане. Насред морето?

Спомни си как му бе подействала вчера във фермата за стриди. Изгубена, но пълна с воля да намери нещо определено. И днес гледаше като изгубена, но се опитваше да го прикрие зад крехка усмивка.

Жанреми се обърна към Лорин. Маценцето ми, помисли си той, какво правиш с мен! Винаги му беше трудно да не я гледа.

Мариане се чувстваше ужасно неловко. Напразно чакаше някой да ѝ обясни защо са я довели тук. Скритом наблюдаваше Лорин и Жанреми — двамата се гледаха и явно всеки чакаше другият да каже нещо.

Накрая Лорин се обърна и излезе.

Жанреми остана загледан след нея. После гневно удари с юмрук по масата. Явно се гневеше на себе си.

Мариане подскочи. От ръката на готвача потече кръв. Мариане захвърли чантата си. В кухнята на хосписа шкафчето с материали за първа помощ висеше на много скрито място, зад вратата, и никой не го виждаше, защото вратата беше постоянно отворена. И тук беше така. Тя извади марля и бинт, намери и пластир. Внимателно взе ръката на Жанреми в своите и прегледа раната. Дълбок гладък прорез по целия палец. Жанреми бе затворил очи. Мариане вдигна червената кърпа, която се бе свлякла на челото му. Положи лявата си ръка върху ранения пръст на Жанреми и усети болката му. Неговата болка премина в нея.

— Не е страшно — пошепна тя.

Жанреми се отпусна и задиша дълбоко. Мариане го превърза сръчно. После нежно го помилва по главата, както би направила с малко момче. Въпреки че това момче я надвишаваше с цяла глава.

— Много ви благодаря, мадам — пошепна готвачът.

Мариане обърна най-голямата тенджера и му даде знак да седне; обърна още една, по-малка, и приседна насреща му. Ръката ѝ трепереше. Три пъти се опита да заговори.

— Вижте, не знам защо съм тук — изрече най-сетне тя и се облегна на хладната, покрита с плочки стена. — Казвам се Мариане Ланц. Аз съм германка — Замисли се. Не ѝ хрумваше нито една подходяща френска дума. — Ами тогава… Чао. Au revoir — и тя стана.

В този момент капакът на тенджерата с бульона за рибата изхвърча, течността преля и засъска върху газовите пламъци.

— Зеленчуков бульон? — Мариане взе един черпак, гребна малко бульон и го опита. — Това е… Не искам да ви обидя, но… — Посочи към кутийката с морска сол и промърмори: — Пфу!

— Пфу! Да. Лорин. Пфу… — промърмори Жанреми.

Виеше му се свят.

— Лорин е пфу?

Мъжът поклати глава и притисна ръка върху сърцето си.

— Аха. Прекалили сте със солта заради Лорин…

Влюбен готвач. Най-сигурният начин да унищожиш една кухня.

Мариане се огледа. В хладилника намери, каквото търсеше: сурови картофи. Сръчно обели десетина, наряза ги на едри парчета и ги сложи в бульона.

Жанреми я гледаше и чакаше.

След пет минути Мариане гребна малко бульон и му даде да опита. Той вкуси и я погледна изненадано.

— Нишестето в картофите отнема солта — обясни смутено тя. — След двайсет минути ще ги извадим и ако бульонът все още е много солен, ще сложим пет сварени яйца. Тогава вече няма да е пфу. Пфу ще се махне, аз също.

— Мадам Ланс, добре се справихте.

В ума му започна да се оформя идея.

— Какво става тук?

Жената в черно притежаваше гръмовит глас и стоеше гордо изправена. Мариане веднага разбра, че тя командва тук.

Права като статуя, лицето ѝ обрулено от ветровете на изминалите 65 години.

— Бонжур, мадам — побърза да каже Мариане.

За малко да направи реверанс.

Женевиев Еколие мина покрай нея и впи поглед в Жанреми. В момента той приличаше на обречена на смърт сърна.

— Жанреми! — Гласът ѝ отекна като изстрел. Готвачът раздвижи ръце и от черпака капна малко бульон. — Какво пак си направил със зеленчуковия бульон, дяволите да те вземат! Проклет бретонски смотаняк!

Заповяда му да ѝ сипе в купичка малко от отварата, Моркови, праз, кромид, целина, подправки, вода и мускадет. Миналата седмица гостите отново се бяха оплакали и въпреки че не приемаше парижаните на сериозно, Женевиев не можеше да понесе, когато те бяха прави. След като разчистиха, тя опита рибата тон по конкарноазки — и побесня: сосът беше толкова солен, че направо би свалил ябълките от дърветата.

Специалният „корт-бульон“ беше душата на бретонската кухня. В бульона разцъфваха императорски гранати, а речните раци се давеха от удоволствие; в него задушаваха патици без кожата и всякакви зеленчуци. С всяко ново готвене отварата ставаше по-силна; използваха я в продължение на три дни. Тя беше основа за сосове, а ракиена чашка с прецеден „корт-бульон“ превръщаше средно добрата рибена чорба в празнично ядене.