Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Здрасти — каза Лио, когато устата на метрото го изплю заедно с всички останали.

— Привет! — отвърнах и тръгнахме заедно.

— Хареса ми Редакцията, която си направила на Най — каза той.

— Дам, благодарско. Мислех си за последния път, когато я видяхме, и дали можехме да направим нещо, каквото и да е…

— Нищо не можехме да направим — отвърна Лио. — Аз се връщах към тая мисъл отново и отново, милион пъти вече. Нищо. Тя не е искала да знаем, Рижи. Предполагам, че просто трябва да го приемем. Защото ако беше искала да знаем, щеше да ни каже или подскаже. По някакъв начин. И знаеш ли какво? Днес ти, аз и Аш ще заковем топките на това копеле за стената.

— Дявол знае какво ще излезе, когато лайната цапнат вентилатора, така че знаеш ли какво трябва да направим днес? — казах аз, когато стигнахме до училище.

— Какво? — попита Роуз, която тъкмо затвори вратата на колата на баща си и се присъедини към нас.

И точно в същия момент, когато толкова се радвах да я видя, почувствах и как ми се повдига от нерви. Исках да сложа край на това, през което тя преминава, точно сега и в тази секунда. Но въпреки това не го сторих; трябваше да направя каквото поиска Аш, всички да го направим. И съвсем скоро щяхме си платим цената за това.

— Трябва да отпразнуваме рождения ѝ ден — каза Лио, изглежда той също не беше в състояние да погледне Роуз право в очите. — Каквото и да се случи днес, когато се опитват да събудят Най, тя заслужава това.

Роуз докосна бузата му с върховете на пръстите си, в очите ѝ блестяха сълзи.

— Да — каза тя, като се обърна към мен и плъзна ръката си в моята. — Много ми хареса Редакцията, Рижи.

Докато приближавахме училището, видях Аш и леко ѝ кимнах, но тя поклати глава и приседна за малко, без да поглежда никого от нас в очите, след което стана и се забърза нанякъде.

— Аш, добре ли си? — Роуз извика след нея. Но тя просто продължи да върви.

— Днес не ѝ е лесно — заявих аз и проследих с очи Аш, когато тя изчезна вътре.

След няколко секунди телефонът ми изжужа в джоба и го извадих да погледна, докато вървяхме бавно към канцеларията. Беше от Аш.

Трябва да видя теб и Лио. В залата, третия блок часове,

измъкнете се от клас. Не водете Роуз.

Лесно си намерих причина да се чупя от „Религия“, достатъчно беше да спомена момичешки проблеми и господин Гримс само ми махна с ръка да изляза още преди да се е замислил. Казах му, че отивам при училищната медицинска сестра за парацетамол, но вместо това, естествено, се насочих към главната зала. Предполагаше се, че ще е заключена здраво, за да опази любопитните деца далече, а наетото оборудване — в безопасност и в готовност за концерта тази вечер. Изобщо не бях сигурна как Аш планира да влезе там, като допусках, че тя ще може по някакъв начин да хакне отвън пулта и лаптопите, от които щеше да се пуска видеото, но когато видя, че с Лио идваме от различни посоки, тя ни кимна да я последваме, както и сторихме, като се отправихме към канцеларията. Секретарката на училището говореше по телефона и гледаше навън през прозореца. Аш видя своя шанс и се втурна към вратата, която водеше към стълбището на галерията, измъкна ключ от джоба си и отключи. Тя изчезна вътре, оставяйки вратата открехната за нас като знак да я последваме. Чакахме. Госпожа Минчен остави телефона и се обърна към монитора си. Секундите минаваха — не след дълго звънецът щеше да бие за четвъртия блок и тогава нямаше да имаме извинение, просто щяхме да липсваме.

Тогава госпожа Минчен се изправи, излезе отзад и се насочи към женската тоалетна. И двамата се затичахме, затворихме вратата и хукнахме нагоре по стълбите. Когато се качихме горе, Ашира седеше с фенерче между зъбите си и работеше на лаптопа, включен в пулта. Изпитах само миг съжаление, като си спомних как Емили се усмихваше, когато ми показа пулта, и колко беше горда от това. Снощи се почувствах зле, когато пратих на Аш монтажите със снимките, и сега отново се чувствах зле. Харесвах Емили, тя винаги се усмихваше и никога не ѝ пукаше какво мислят другите за нея. Щеше да е кофти всичките ѝ усилия да отидат напразно, а тя дори нямаше и да разбере, докато не седне зад пулта тази вечер. Надявах се, че ще прояви разбиране. Надявах се, че ще разбере защо правим това, което правим.

Аш вдигна поглед, когато ни забеляза, и пусна фенерчето, което държеше с уста.

— За какво ти трябваме? — попитах шепнешком. Залата беше голяма и празна, но пак не се чувствах комфортно да говоря с пълен глас.