Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Да, ще остана — отвърна тя.

— Не искам да се прибирам вкъщи — започна да мрънка Грейси.

— Рижи! — извика Лио иззад завесата. — Побързай!

— Слушай — казах аз. — Когато всичко това свърши, ти и аз ще направим наша собствена група, става ли?

— Може ли да бъда певицата? — попита Грейс.

— Абсолютно.

— Тате, аз ще бъда певица!

Докато се връщах на сцената, погледнах към Ашира, тя ми кимна веднъж.

Това.

Е.

То.

Звукът от уредбата експлодира и изпълни залата със звук. Затворих очите си и се оставих на музиката. Всяка част от мен, всяка фибра звучеше с музиката, вибрираше до краен предел. Лио прогори пътека с китарата си, Роуз изпя сърцето си, а Лекридж беше в дъното на всичко, събирайки го заедно. Но в сърцето ми, в съзнанието ми не чувах него и дори не го виждах зад затворените си клепачи. Виждах нея. Застанала до барабаните ми, тя се обръща към мен, както винаги правеше, повдига рамо към ушите си, когато насочва всяка частица енергия, която има, в музиката, главата ѝ подчертава всеки удар. За три невероятни минути тя отново беше на сцената, голяма като живота, обитаваше тази песен, която беше написала, правеше я отново своя и това бяха три вълшебни минути. Знам, че не бях единствената, която се почувства така, знам, че и другите също го усетиха, виждах го в усмивките им, в начина, по който се движеха, във височините и силата на гласа на Роуз и изведнъж разбрах: начинът да се справя с цялата тази гадост е да я разбия чрез палките си.

Цимбалите блъскаха, бас барабанът ми вибрираше и песента наближаваше своя край. Публиката беше на крака. Роуз се обърна и ми се усмихна щастливо, докато господин Смит прекоси сцената и тя се отдалечи от микрофона.

— Това беше много специално начало на тази много специална вечер — каза той на тълпата. — И колко е прекрасно да сте тук тази вечер да почетете една забележителна млада жена.

Снимката на Наоми се появи на огромния екран зад нас и ние всички се обърнахме да я погледнем.

— Имах удоволствието да гледам как Наоми расте — продължи той. — Да видя как се превръща в невероятна млада жена. На всички ни е ясно, че тя преживява трудни моменти сега, че не е чувствала да има някого, към когото да се обърне. Затова организирахме този концерт днес, за Наоми, да ѝ покажем колко много хора я обичат, и да покажем на всяко дете, което се чувства така. Защото искаме те да знаят, че не са сами.

Улових погледа на Лекридж и му дадох знак да се приближи до мен.

— Не свири следващата песен, чу ли? Планирали сме изненада. Кажи и на Роуз.

Лекридж сви рамене, отиде при Роуз и започна да ѝ шепне в ухото. Тя се обърна и ме погледна въпросително. Слязох от барабаните, отидох в предната част на сцената и се втренчих в Смит. Той ме видя, че го гледам, че съм се вторачила в него, и за момент се поколеба, преди да се върне към речта си. Една болна лъжа след друга. Лио свали китарата си, застана от другата му страна и също се втренчи в него. Миг по-късно Смит спря да говори и се позасмя.

— Имам чувството, че тези двамата се опитват да ми кажат нещо.

— И ще го направим — каза Лио. — Тази вечер е посветена не само на спомена за Наоми, но и на опита да узнаем какво се е случило с нея. И да защитим други тийнейджъри като нея, като нас, за да не бъдат подложени на същото. Ние знаем също така, че вие сте проявявали интерес към нея, господине. Много специален интерес. Затова направихме и специален видеоклип. Специално за вас.

Погледнах към Ашира и тя натисна Play от телефона си.

Наоми се смееше, тичаше на слънчева светлина, имаше сняг по земята, а тя се усмихваше, гледаше към камерата и пращаше въздушни целувки. Косата ѝ беше спусната, очите ѝ блестяха. Имаше някакво стълкновение, момент на объркване, земята, небето, замъглено лице и след това стана ясно, че Най е взела телефона, защото тя пое ролята на оператор. Залата ахна, когато видя господин Смит.

— Кажи ми, че ме обичаш, кажи го! — Наоми се смееше. — Хайде, кажи го! Искам да те чуя още веднъж как ми казваш, че ме обичаш.

— Обичам те — каза господин Смит точно в камерата. — Сега ми го дай обратно, нали!

Филмът направи скок в кадъра и показа стая, осветена с електрически лампи, а Наоми седеше на непознато легло, раменете ѝ бяха прегърбени, беше увила ръце около себе си в опит да се прикрие. Тя плачеше. Този път той говореше.

— Кажи ми, че ме обичаш — чу се гласът му, роботски и лишен от емоция. — Хайде давай. Кажи, че ме обичаш.

Разнесоха се възгласи, викове от публиката, когато господин Смит се обърна към големия екран и вцепенен се загледа във вътрешността на своя живот, изтръгната и изложена на показ пред всички. Снимки, десетки снимки изпълниха екрана в бърза последователност, лицата и телата на момичетата в пиксели. Появиха се скрийншотове на тайните му групи, кадри на коментарите му.