Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Току-що затворих очи, още не мога да заспя, вълнението ми идва в повече.

Тя седна и аз се настаних срещу нея.

— Ще бъде трудно — започна тя. — Връщането към нормалното. Почти невъзможно след всичко, което направихме заедно.

— Да, относно това — казах аз. — Виж, сега ще кажа нещо, което може да ти се види странно, но просто искам да знаеш, че ако стане, ще е супер. Вече някак свикнах с подобни реакции и това няма да промени приятелството ни по никакъв начин, защото просто ще потисна всичките си емоции и ще се престоря, че не съществуват, но работата е там… това, което искам да ти кажа, е…

— Рижи — Аш стана от мястото си, дойде и седна до мен.

— Да? — казах аз и се подготвих за най-лошото.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита ме Аш, намек за усмивка заигра на устните ѝ.

— Какво? — прошепнах.

— Просто млъкни и ме целуни.

Шест месеца по-късно…

Беше адски студено, много рано сутринта, скреж блестеше по целия мост и го караше да искри. Бели облачета излизаха от устните ни, докато вървяхме. Бяхме шестима и криехме пръсти под мишниците си, за да ги стоплим.

Застанала отстрани, гледах как Ашира държи Наоми за ръката и бавно я води към моста.

Бяха дълги шест месеца на възстановяване на тялото, сърцето и ума ѝ и това съвсем не беше краят. Имаше белег, който минаваше диагонално през лицето ѝ, за който хирурзите казаха, че някой ден ще могат да заличат, но Наоми заяви, че още не е готова да се раздели с него, бил част от нея. Точно както полукръглата татуировка на ръката ѝ щеше да е ключова част от процеса на Смит, когато най-накрая се стигнеше до него. Полицията каза, че може да я документира и тя съответно да я премахне или покрие с нещо друго, но Наоми отказа. Заяви, че ще я задържи, докато не се увери, че Смит и всеки от останалите мъже, с които е била в контакт, не влязат в затвора.

Дойдохме днес тук, на моста, където са я намерили, за да благодарим за възможността, която съдбата ни предостави, за онзи проблясък на късмета в цялата тъмнина, който спаси живота ѝ и я върна при нас. За нашата вяра един в друг.

Усмихвах се, докато сестрите пристъпваха напред с букет яркооранжеви гербери, наведоха се над парапета и един по един ги хвърлиха в тъмната, бавно пенеща се вода. След това Лио излезе напред с китка бели маргаритки, като държеше ръката на Роуз.

Заедно откъснаха венчелистчетата от цветята и оставиха някои от тях да паднат, а други полетяха, понесени за кратко от вятъра към зимното слънце, преди да се спуснат като конфети към земята. Роуз прегърна Лио през кръста и той я целуна по върха на главата, притиснал я до себе си.

Тя така и не спомена думите, които той ѝ каза тогава, преди всичко да започне. Те никога не го обсъждаха, но между тях имаше промяна. Едно обещание, че когато моментът настъпи, те ще си принадлежат.

Следващ беше Лекридж с една червена роза, който отправи дълъг, любящ поглед към Наоми, докато я пускаше. Имаше един неловък момент, когато Най се върна в залата за репетиции за пръв път, той вече беше там, подранил, както обикновено, когато си мислехме, че ще трябва да го освободим. Но преди някой от нас да каже нещо, той рязко смъкна калъфа на електрическо пиано, което беше поставил в ъгъла.

— А дали съм ви споменавал, че свиря и на синтезатор? — каза той.

Моят ред.

Взех си букета ириси и тръгнах напред. Оставих всяко от трите дълги стъбла да се понесат по реката.

За миналото,

За настоящето,

За бъдещето.

Усмихнах се на Наоми, а тя се приближи към мен и ме придърпа в дълга прегръдка.

Когато най-сетне ме пусна, Аш ме чакаше.

Тя ми подаде ръката си и аз я хванах, пристъпих в обятията ѝ и се целунахме на бляскавия леден въздух, а топлината между телата ни създаваше нещо като наша собствена частица лято.

— И така — каза Лио, притиснал към себе си Роуз, и ние отправихме поглед към града, прострял се около нас. — Какво правим сега?

Погледнах приятелите си и се усмихнах.

— Каквото си поискаме — отвърнах аз.

Въпроси и отговори с Кара Делевин

Как се роди идеята за „Огледалце, огледалце“? Какво ви вдъхнови?

Наистина исках да напиша роман, който показва нецензурирана картина на това колко труден и болезнен може да бъде процесът на съзряване, да станеш възрастен. Толкова много натиск има върху младите хора да бъдат съвършени, а аз исках да покажа, че който и да си ти, ако си щастлив такъв, какъвто си, тогава ти си съвършен.

Освен като име на групата, образът на огледалото, на отражението е важна метафора в целия роман. Кажете ни нещо повече за това, което сте се опитали да предадете.