Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Добре — тя се поколеба за миг и после ме прегърна. — Изглеждаш кофти, сладур — каза тя. — Но всичко ще бъде наред. Тази вечер ще бъдем невероятни и знам, имаш чувството, че сякаш ще трябва да живеем до края на живота си като плъхове в капан, но знаеш ли какво? Всичко ще мине толкова бързо, а кой го е грижа за изпитите, има толкова по-важни неща, като пътувания и приключения. Може да избягаме до другата страна на земното кълбо в изследване на Амазонка!

— Изследване на Амазонка? — подсмихнах се аз. — Нали си даваш сметка, че не си способна дори само да стоиш до мокрица.

— Защото те са зли — отвърна Роуз много сериозно и аз не се сдържах и се усмихнах.

— Значи сега се връщаме в час? — попита тя.

— Предполагам.

Погледът, който си размениха Смит и Роуз, докато се връщахме в кабинета, не означаваше нищо за останалите, но не и за мен.

40

Залата вече жужеше от разговори и смях, а публиката дори още не беше започнала да пристига, там бяха само екипът по осветлението и Емили, както и някои от учителите, дошли по-рано, за да ни пожелаят успех. Нервите ми бяха на топка, а вътрешностите — на двоен възел, устата ми беше суха и не бях в състояние да хапна каквото и да било от закуската насам. Ако беше просто концерт, щях да съм нервна, но развълнувана, надъхана, готова за подвизи. Но това не беше просто концерт. Това можеше да се окаже най-важното нещо, което някога щях да направя.

Странно е да знаеш предварително, че часовникът тиктака за някого и го води към нещо ужасно, нещо, което ще промени всичко, без значение кой е човекът. Просто се надявах, че Аш, Лио и аз ще го направим както трябва. Надявах се, че това ще се окаже гибелно за него, а не за нас.

— Добре ли си? — Емили се появи до мен.

— Така мисля. А ти?

— Да, цялата тежка работа вече е свършена, ако трябва да съм откровена — каза тя. — Сега просто ми остава да натисна Play и да стискам палци. — Усмивката ѝ беше сладка, гласът ѝ — безгрижен. Харесваше ми да я гледам.

— Рижи — каза тя. — Слушай, мислех си и аз…

Преди да каже каквото и да било повече, телефонът ми звънна и когато видях номера, разбрах, че трябва да отговоря.

— Съжалявам — отрязах я и размахах телефона към нея като абсолютна идиотка. — Съжалявам, наистина трябва да отговоря.

— Наистина ли? Ще започнем да пускаме публиката след около четири минути! — извика Емили след мен.

— Ясно — отвърнах, но всъщност вече слушах човека от другия край на линията.

— Добре — казах, — ще го направим.

Застанахме зад завесата само тримата, защото Лекридж страдаше от сериозна сценична треска и още беше в тоалетната. Слушахме как залата се изпълва с гласове. Имаше малка пролука между завесите и от време на време се редувахме да надничаме. Видях родителите ми и Грейси и се надявах, че баща ми ще прояви добър усет да я измъкне оттук, когато всичко започне. Аш беше тук, но не и майка ѝ и баща ѝ. Те все още бяха край леглото на Най. Все още чакаха тя да се върне при тях.

Когато видях Аш да заема мястото си на предния ред, което ѝ бях запазила, се опитах да разчета лицето ѝ, търсейки някакъв знак как се справя Най, но там нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Връщам се след секунда — казах аз.

— Рижи, къде отиваш? — извика Роуз след мен.

Слязох от сцената и се наведох пред Аш.

— Как е тя? — попитах я аз.

Когато Аш вдигна поглед от ръцете си, очите ѝ бяха пълни със сълзи, не каза нищо, само поклати глава веднъж.

— Трябва ли да си тук? — Покрих ръцете ѝ. — Може да отидеш, не е нужно да седиш тук и да гледаш какво ще стане.

— Трябва — прошепна тя. — Трябва. Всичко е готово за пускане, но аз все още трябва да съм в състояние да контролирам системата с телефона си и да изпреваря всеки, който би опитал да дръпне щепсела. Както и да е, искам да го видя съсипан. Трябва. Заради нея. Аз съм добре. Още няколко часа и ще се разпадна, но дотогава съм добре.

— Скъпа! — тате ме беше забелязал и викаше към мен. Стиснах ръцете на Аш, погледнах към завесата и изтичах към мястото, където седеше семейството ми. — Трябва да тръгвам — започнах аз. — Виж, тате. Много от нещата няма да са съвсем подходящи за Грейси. Ругатните и разни такива, приказки за смърт и депресия. Първата песен наистина е добра, но след това мисля, че трябва да я отведеш вкъщи. Веднага след първата песен.

— Не искаш ли да те гледаме?

— Искам — отговорих аз, — но не искам Грейси да се разстрои. Мама ще остане, нали, мамо?

Мама изглеждаше бледа и изпита, стискаше чантата си много здраво, но в очите ѝ се появи светлина, когато я помолих да остане, и тя се усмихна.