Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Здравейте, господине — казах, когато влязохме.

— О, момичета, късничко идвате — той отдръпна ръката си от Наоми и на мен ми се повдигна.

— Да, не е точно време за свиждане, нали? — каза Аш. — Изненадана съм, че сестрите още не са ви изхвърлили.

— Сестрата от нощната смяна беше много разбрана.

Застанахме до Най и се чудех какво става в момента зад затворените ѝ клепачи. Успокоителните бяха по-малко, толкова знаехме. Ами ако можеше да чува гласа му? Ако усещаше докосването му, но не беше в състояние да се движи, не беше в състояние да изкрещи?

— Всичко е наред, Наоми — казах аз и повдигнах ръката ѝ. — Аз и Аш сме тук. С нас си.

— Вие двете откъде се появихте? — Една уморено изглеждаща сестра поклати глава към нас. — Хайде, тръгвайте. Наоми я очаква голям ден утре, нуждае се от почивка.

— Да, хайде, господине. — Насилих се да се усмихна. — Нас също ни очаква голям ден утре. Денят на концерта!

— Аз не мърдам оттук — Аш поклати глава. — Аз съм нейна сестра. И знам, че други близки също ще дойдат тук да останат с нея. И може би… ами, ние не знаем какво ще се случи утре, нали, затова просто искам да бъда с нея тази вечер. Моля ви. Няма да ви преча, просто не искам да бъде сама.

Сестрата сви устни.

— Ще трябва да се обадя на родителите ти, да се уверя, че нямат нищо против.

— Нямат — каза Аш.

— Добре тогава. — Тя погледна към мен и господин Смит. — Но вие двамата — вън.

— Искаш ли да те закарам? — попита ме господин Смит, когато излязохме навън.

Погледнах в любезните му очи и си мечтаех да ги изтръгна.

— Ще ходя пеш — отговорих.

— Сигурна ли си? — Той се усмихна и беше толкова сладък и мил. Усмивка, на която се доверявах твърде дълго време. — С мен си в безопасност.

— Сигурна съм — казах. — Но аз съм доста по-корава, отколкото изглеждам, господине. Не искате да си имате работа с мен.

Той се засмя, докато влизаше в колата си. Нямаше си представа колко адски сериозна съм.

38

Чаках Лио при метростанция „Воксхол“, защото трябваше да смени няколко линии, за да стигне тук от дома на леля си Клои. Хората влизаха и излизаха от входа, разделяха се, за да ме заобиколят, като бързотечаща вода около скала.

Днес беше денят, за който се готвех от седмици. Единственото нещо, което имаше смисъл, концертът, набирането на средства. Да направим всичко възможно за нея. И идеята за това беше негова. През цялото време, докато господин Смит ни е разправял, че можем да направим нещо различно, че можем да помогнем да бъде открита Наоми, тя е била негова затворничка.

За такова нещо се иска особен вид зло.

Имаше и още нещо в този ден, което беше важно. Причината, поради която избрахме концертът ни да се проведе в този понеделник през септември, макар всички останали дни от седмицата да бяха по-подходящи.

Днес беше рожденият ден на Наоми.

Имаше нещо, което правехме за рождения ден на всеки от нас. Наричахме го Редакцията — компилирахме снимки, които бяхме направили през годината, оформяхме ги в колаж, ограждахме ги със стикери и емотиконки, въобще сътворявахме нещо глупаво и детинско, и забавно. Тази сутрин, когато се събудих и беше още тъмно, на телефона ми се появи напомняне, че днес е рожденият ѝ ден.

И дума не можеше да става да спя, не и в този мрачен ден, надвиснал над мен. Може би никога вече нямаше да мога да спя.

Така че направих Редакция за Наоми. Прегледах снимките си, като се върнах към месеците след последния ѝ рожден ден. Някои от тях, даже доста, не бях разглеждала от месеци. Снимки как се мотае из парка, когато за първи път отиваме на косплей. Глупави снимки, направени в училище, на кино, по всички места, където ходехме заедно, без тогава да сме си давали сметка, че тези места и тези моменти въобще означават нещо. Всеки ден, преди да изчезне, сме си правили най-малко по една снимка на нея, на нас двете или на цялата компания.

Направих Редакция на Най и я публикувах, както бих сторила и ако тя беше тук. Едва докато чаках Лио пред метростанцията и си проверявах профила в Инстаграм, осъзнах, че Роуз отново ме е добавила в списъка с приятели на всичките си профили — видях името ѝ и харесване със сърчице точно под моя пост. Зарадвах се, защото особено днес от всички дни ние имахме нужда един от друг, всичките. Просто ми се искаше да не зная за сгъстяващите се сенки, които надвисваха все повече над нея. Точно сега тя навярно се чувстваше толкова щастлива, толкова специална и обичана. И всичко това съвсем скоро щеше да ѝ бъде отнето.