Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Заспа ли? — шепотът на мама ме стресна.

— Да — протегнах се, седнах и пъхнах ръчичката ѝ под завивката.

— Време е и ти да си лягаш, миличка, изглеждаш изтощена.

Тя ме нарече „миличка“ и това прозвуча като предложение за примирие.

Изкатерих се с мъка, изправена насочих очи към осветената площадка на стълбището. Тя стоеше там и разбрах, че иска да каже още нещо. Зачаках.

— Съжалявам — каза тя накрая. — За това, което ти причиних. Беше непростимо.

— Всичко е наред — отговорих аз. — Няма значение.

— Има значение, скъпа. — Тя се приближи към мен. — Аз съм ти майка, никога не трябва да вдигам ръка срещу теб, а трябва да се опитвам да те предпазя, а аз… не бях на себе си.

— Окей. — Не беше много, но беше достатъчно. Най-доброто начало, за което можех да се сетя, пък и исках да си легна с тези думи в съзнанието ми. — Лека, мамо.

— Мисля, че може би нещата все пак ще се оправят — добави тя и ми стана чоглаво колко много надежда имаше в гласа ѝ. — Искам да кажа, баща ти си е вкъщи. Вкъщи си е и нещата вече са много подобре. Не съм подозирала какво трябваше да стане, за да се върне той у дома, но… е, сега е тук.

Стаята ми беше само на няколко крачки, легло и забвение за няколко часа. И господи, никога не съм го искала повече. Но не можех просто да кимна и да кажа, да, нещата все пак ще се оправят. Просто не можех.

— Мамо, нищо не е наред, нали разбираш? — трябваше да го кажа. Това фалшиво „окей“ не беше окей.

— Не, не искам да кажа, че ще се променят за една нощ, разбира се, че не, но е начало.

— Това не е начало — отговорих възможно най-мило. — Тате е тук, това е добре, чудесно, но това не е отговорът. Тате ни обича… но той не може да ни спаси, той не знае как. Мислех си, че би могъл, но той не може. Няма да остане така за постоянно, той не е тук, защото иска. Той е тук, защото ни обича толкова, колкото е във възможностите му, и се чувства виновен, че е допуснал да се стигне дотук. Но тате няма да оправи факта, че не можеш да издържиш на вечеря, без да се измъкнеш да си пийнеш, нито пък това, че съм лесбийка и ме мразиш заради това.

Бях се стегнала в очакване да ми отвърне, да крещи и обвинява, да ме блъсне и може би дори да ме удари отново, но тя не го направи. Остана така за момент, без да помръдне, а след това кимна.

— Зная това — каза тя. — Но в момента не съм достатъчно силна, Рижи.

За пръв път тя ме нарече с името, което си бях избрала, и това може би беше най-милото и най-любящото нещо, което някога е правила за мен.

— Знам. — Адски бавно, много внимателно сложих ръце на раменете ѝ и я прегърнах.

Докато брадичката ѝ лежеше на моето рамо, усетих как последните мигове от моето детство си отиват от мен, като водопад от старомодни снимки. Мама изглеждаше малка и слаба, ниска и външно приличаше на мен много повече, отколкото някога съм си мислила. През цялото време аз съм растяла, а тя е остарявала, и по някакъв начин, само сега и тук, на стълбищната площадка, под електрическата лампа, ние се срещнахме по средата.

— Зная, че не си силна — продължих аз. — Но мисля, че аз съм, мамо. Мисля, че наистина, наистина съм силна. Много по-силна, отколкото предполагаш. Мога да ти помогна.

Ръцете ѝ ме притиснаха още по-близо, а аз затворих очи и отново имаше слънце и приказки преди лягане, и целувки по коленете, за да оздравеят.

— Ще си помагаме една на друга — каза тя. — Но за едно нещо грешиш. Не те мразя, Рижи. Обичам те, обичам те повече, отколкото мога да изкажа с думи. И се страхувам за теб и от това, срещу което трябва да се изправиш, в един свят, който невинаги ще те приема. Страхувам се и позволих това да изглежда като омраза, защото може би мразя самата себе си. А не теб, никога теб. Обичам те, мъничката ми.

А за мен това беше достатъчно хубаво, подобре от хубаво. За първи път от много дълго време, когато си легнах в леглото, се почувствах у дома.

И тогава Аш се обади.

— Влязох в телефона на Най — каза тя.

— И?

— Всичко, което трябваше да знаем, беше в Уотсап. Ако не бяхме намерили телефона ѝ, щеше да отнеме далеч повече време, за да узнаем кой е. Ако наистина го беше захвърлила, той щеше да е в безопасност, но тя не го е направила. Трябва да е имало нещо, да е криела някакво, дори и мъничко съмнение в него, което да я накара да скрие телефона си на място, където е смятала, че някой от вас ще го намери. Защото сега го знаем кой е.

36

— Кой е? — не смеех да дишам.

За част от секундата, преди Аш да отговори, милион различни сценарии се разиграха в главата ми, милион различни отговори и резултати, и нито един от тях не беше верният, макар че в момента, в който тя го изрече, той беше ослепително очевиден.