Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Господин Смит, Рижи — отговори Аш. — Шибаният господин Смит.

— Не може да бъде — прошепнах. — Аш… не може да бъде. Защото… не може да е истина, трябва да си допуснала грешка…

— Съжалявам, Рижи, наистина, но след като веднъж се добрах до съобщенията в Уотсап, стана ясно с кого е разговаряла. Той ѝ пише за измъкване от училище по-рано, как е изглеждала в час. Проверих два пъти, влязох във всичките му неща, които не са толкова защитени, и открих улики, които ме доведоха до истината. Той си е въобразил, че е покрил следите си. Входната врата се оказа една съвсем обикновена Фейсбук страница, но под нея имаше и други нива. Тайни Фейсбук групи, където членовете са публикували снимки на момичетата, които са похитили, и говорят за това какво възнамеряват да правят с тях. Форуми. Чатове. Аз просто проследих нишката, която е оставил, до най-ниското, най-дълбокото ниво, до мазето на тъмната мрежа, където открих другото му име: MrMoon. Той е, безспорно, без капка съмнение. Това е той.

Не можех да говоря, сякаш някой ме беше ударил с все сила в корема и е изкарал целия ми въздух. Не и той, не исках да е той, защото това означаваше… това означаваше, че всяко нещо, което някога ми е казал за Най и Роуз, и Лио, всяка дума, всичко, което някога е направил, концертът, групата, всяко нещо, което въобще е означавало нещо за мен през последната година, е било лъжа.

Аш продължаваше да говори и колкото повече казваше, толкова по-лошо ставаше. Чувах треперенето на гласа ѝ, усещах страха и яростта ѝ, и така ми се искаше да не се беше обаждала. Искаше ми се да бъда с нея сега, защото, ако бях, щях да я обгърна с ръце и да я прегърна здраво, с надеждата, че и тя ще направи същото за мен.

— Знам как се е озовала в реката, Рижи. Написал го е на онзи проклет сайт, за да се похвали. Тя се е опитала да се измъкне от него, опитала се е да се прибере вкъщи, и той я е пребил. Толкова зверски, че си е помислил, че я е убил. После я е изхвърлил в реката. Държал я е в стар блок, на по-малко от километър от дома. През всички тези седмици тя е била негова затворничка.

— О, боже мой! — не бях сигурна дали съм произнесла думите на глас, или не, умът ми изведнъж се изпълни със сцени на всичко онова, на което Най е била подложена. Не, не можех дори да си го представя. — Господи, Аш. Боже мой! Не. Сигурна ли си?

— Сигурна съм, имам всички доказателства и ще ги предам на полицията, точно както ти искаше да направя. Но преди това имам план, който завинаги ще го съсипе, направо ще те покърти. Това, което ще направим, е…

Мозъкът ми, застинал от шока, отново се събуди от прилива на страх.

— Аш, чакай, той каза, че ще посети Наоми тази вечер. И… и знае, че планират да я събудят утре.

— Как е разбрал? — попита Аш.

— Защото аз му казах.

— Мамка му, трябва да тръгвам.

— Ще се видим там — казах.

Обух кецовете, грабнах картата за градския транспорт. Излетях през вратата и последните следи от сън изчезнаха, докато тичах към метрото.

37

Не знаем колко дълго е бил там, седеше до нея и я гледаше втренчено. Или защо сестрите са го пуснали, след като не беше в списъка. Но господин Смит си беше такъв, очарователен и сладкодумен. Изглеждаше добре и беше мил. Когато те гледа в очите, имаш чувството, че наистина се интересува от теб и какво ще стане с теб. Беше типът човек, на когото да се възхищаваш. Човек, на когото имаш доверие. Най-опасният вид чудовище.

И аз му вярвах — повече, отколкото на собствения си баща. Никога до тази вечер не бях искала да нараня друг човек. Тази вечер исках да му причиня болка, адски силна болка.

— Ще се изправим срещу него — изръмжах аз. — Влизаме там и ще му кажем, че знаем какъв е.

— Не! — Аш хвана ръката ми и я стисна. — Ще се държим така, все едно не знаем нищо.

— Защо? — втренчих поглед в нея. — Искам да го убия. Всичко, което е сторил на хората, които обичам, на мен. Казах му за мен, Аш. Мислех, че го е грижа. Имам нужда да го нараня.

Аш сложи ръце на раменете ми и ме накара да я погледна право в очите. Когато го направих, се почувствах малко подобре, малко по-уравновесена и концентрирана.

— Зная, че е трудно, но ми трябва време, за да се добера до всяка една частица доказателство сред нещата му. А също и защото е застанал точно до апаратурата, която поддържа сестра ми жива.

Стояхме там, пръсти в пръсти, очи в очи, ръцете ѝ успокояваха сърцето ми и останахме така, докато дишането ни не се стабилизира и треперенето на краката ми не спря. Накрая, без да е необходимо да ѝ казвам и дума, вече знаех, че сме готови да се изправим срещу него.