Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Спряхме едва когато я видяхме, седнала най-отгоре на пързалката.

Разбира се, че щеше да дойде тук, на мястото, където винаги идвахме. Това беше най-безопасното място, което познавахме, дори в тъмното, дори и тази вечер.

Спогледахме се с Лио и заедно тръгнахме към нея. Лио се изкачи по стъпалата зад нея, а аз седнах в края на пързалката.

— Откога го знаеше? — попита тя.

— От вчера — отвърнах.

— И двамата — добави Лио.

— И никой от вас не ми каза? Имам предвид, боже, защо, по дяволите, не ми казахте? Защо ме оставихте да се държа като такава глупачка, застанала пред толкова много хора, и да видя всички тези неща, тези ужасни неща. Наоми…

— Защото… защото знаехме, че имаме само една възможност да го хванем и…

— Мислехте си, че ще го предупредя?

Просто виждах бялото на очите ѝ, докато се взираше в мен, останалата част от нея представляваше комбинация от оранжеви и черни сенки от уличните лампи.

— Роуз, ти ми каза, че си влюбена и че е нещо специално. И различно. Ако ти бях казала днес, когато излязохме от часа по музика, щеше ли да ми повярваш? Да ме подкрепиш? Натрапващата се лесбийка, която се направи на глупачка пред теб? Или по-скоро щеше да изтичаш при него и да му кажеш, че съм откачила. И да повярваш на всичко, което той ти каже, и да му дадеш възможност да се прибере вкъщи и завинаги да изтрие всичките си гадни и откачени неща. Исках да ти кажа, толкова много, и двамата искахме. Но това беше… беше много по-голямо от нашите желания. Искахме да разбереш що за човек всъщност е той, преди да ти кажем каквото и да е. Трябваше да видиш със собствените си очи.

Роуз не каза нищо, просто се беше свила горе на пързалката, обгърнала с ръце краката си на малка топка. Видях Лио зад нея, Роуз се наклони към него, той я прегърна и тогава тя се разрида. Седях там известно време под луната и мигащите светлинки на самолетите, които пресичаха оранжевото небе, и слушах звуците на уличния трафик.

Плачът на Роуз постепенно утихна в нещо като мълчание.

Най-накрая станах.

— Отивам си вкъщи — казах аз. — Толкова съм уморена. И Роуз… Много съжалявам. Наистина. Знам колко си наранена, защото и аз така съм наранена. И тъжна, и разбита. Всички сме.

Точно когато стигнах до портата, която водеше към пътя, чух стъпки зад мен. Роуз ме настигна и ме хвана за ръце.

— Благодаря — каза тя. — Благодаря ти. Наранена съм и съм глупачка, но поне е само това. Чувствам се такава късметлийка, така че благодаря — на всички ви. Благодаря.

Прегърнах я силно и когато го направих, сякаш мъглата се разсея. Защото все още мислех, че тя е най-невероятният и най-прекрасният човек, когото някога съм познавала, и че е по-силна, отколкото съм си представяла. И всички онези чувства, които изпитвах към нея и си мислех, че са любов — е, в известен смисъл беше това, защото аз я обичах: тя е най-добрата ми приятелка, но не бях влюбена в нея. Не мисля, че някога съм била.

Сега разбирам, че беше нужно истински да се влюбя в някой друг, за да осъзная глупавата си грешка.

— Ще се видим утре, приятелче — казах аз.

— Доскоро, батал — отвърна тя.

Телефонът иззвъня в ръката ми и аз вдигнах, като го включих на високоговорител.

— Аш? — И тримата стояхме там и чакахме да проговори.

— Най — каза тя, гласът ѝ беше пълен със сълзи. — Най. Тя се събуди. И е гроги. Но… ще се оправи.

41

Когато влязох, мама ме чакаше.

— Търсих те навсякъде, толкова се притесних. Какво стана? Разкажи ми всичко от самото начало.

Седнах на кухненската маса с нея и тя ми направи чаша горещ шоколад и препечена филийка, сложи ги пред мен, а аз започнах да говоря. Не знам откъде точно се взеха всички тези думи, но явно е било някъде дълбоко в мен — щом започнах, не можех да спра. Всеки един момент, който съм изживяла сама, ме връхлетя и го излях. Всичко за Наоми, за Роуз, за мен и коя съм всъщност. За това как исках да бъда онова друго момиче за мама, отражение на момичето с дълга коса и хубава рокля, как, ако можех, щях да бъда това момиче. Но просто не можех, защото съм толкова далече от нея, колкото луната — от мен. Говорех и плачех, и ѝ разказах какво се е случило с Наоми и колко тъжна и уплашена трябва да е била, как се е чувствала самотна, защото това е, което Смит ѝ е причинил. Той я е лъгал толкова дълго и така умело, че не се е сетила за възможността да поговори с приятелите си или със сестра си, или с родителите си, и тогава всичко щеше да е наред. Докато говорех на мама, тя ме прегърна и тате слезе долу и също ме прегърна.