Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Накрая думите свършиха, поне за известно време, бях ги изразходила всичките и най-сетне притихнах.

— Била си много смела. — Голямата ръка на тате покри моята.

— И си се справила с всичко това сама — допълни мама. — Не оправдахме доверието ти.

Поклатих глава, защото не исках да се чувстват зле. Исках само да разберат коя съм била и коя съм сега. И да ми позволят да бъда такава, каквато искам.

— Ти си невероятна, Рижи — каза мама и ме притисна до себе си. — Далеч по-силна и по-смела, отколкото съм съзнавала. Ти си моя дъщеря. И се гордея с теб. И всичко, което отстояваш. Когато реших, че ще имам деца, никога не съм си представяла, че ще се възхищавам от тях, но аз наистина ти се възхищавам.

Погледнах я и прошепнах:

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Тате ще остане с вас, докато се оправя. Потърсихме помощ и намерихме къде да ида, за да я получа. Ще отнеме доста време и ще бъде много трудно. Но всеки път, когато ми се прииска да се откажа или да се предам, ще си мисля за теб — тя отметна бретона от очите ми. — Моята невероятна, красива, чудесна дъщеря.

— Мислех, че ме мразиш, защото съм гей — казах аз.

— Не те мразя, никога не бих могла. Мразя света понякога, а себе си мразя много. Но никога теб, нито Грейси. И се кълна, че няма да те подведа отново.

— Нито пък аз — добави тате.

Гледах ту единия, ту другия и за първи път от много дълго време си помислих, че всъщност мога да се чувствам нормално.

Защото това лудо червенокосо момиче, което свири на барабани и мечтае да се влюби в съвършената жена, това си е нормалното за мен.

Защото, виждате ли, нормално е това, което искаш да бъдеш.

42

Беше много рано сутринта и днес не трябваше да ходя на училище, никой нямаше да ходи. Училището беше затворено и полицията беше навсякъде из него. Но нищо от това нямаше значение, защото ние тримата се отправихме към болницата, решени да стигнем там колкото може по-бързо, и да я видим, щом ни пуснат.

Седеше подпряна в леглото, телевизорът беше включен, не че гледаше, очите ѝ бяха насочени към Джаки, а Джаки се взираше в нея, майка и дъщеря взаимно се гледаха, а розово-златистата светлина на изгрева позлатяваше всяка повърхност и правеше гледката най-щастливото и най-прекрасното нещо, което някога съм виждала.

Превръзките бяха свалени, диагонална линия шевове минаваше през лицето ѝ.

Макс ни помаха и бавно ни въведе в стаята.

— Как си, смотльо? — Роуз проговори първа.

— Гърлото ми е малко пресъхнало — каза Наоми. — Бих ударила една бира.

Джаки се усмихваше и плачеше едновременно и ние се струпахме около нея. Аз се усмихвах като идиот, без да знам какво да кажа.

— Ще излезем за малко — отвърна Джаки и погледна към Макс, който кимна. — Само за минута, тя се нуждае от почивка, ще ѝ бъде нужно доста време да се възстанови.

— Добре — казах аз и заех мястото на Джаки, когато тя стана.

— Толкова се радвам, че не си мъртва — казах на Най.

— Аз също… — погледна ме тя, а после Роуз и Лио. — Лекарите не искаха мама да ми каже какви сте ги вършили, според тях това можело да ме стресира и други такива дивотии, но мама знаеше, че ще искам да знам. Знаела е какво ще означава за мен, и мисля…

Невъзможно беше да си представим какво се случва в главата ѝ, но очите ѝ бяха пълни със сълзи и болка.

— Не мога да говоря за случилото се, не искам да мисля за това, не още. Никога. И знам, че следващите няколко месеца ще бъдат трудни, но всичко ще бъде наред, с мама и татко, и с вас, ако все още сте ми приятели.

— Разбира се, че ще бъдем — казах аз.

— Има си хас — добави Роуз.

— Като че ли има друга възможност — усмихна ѝ се Лио.

— Добре, — Наоми отново потъна във възглавницата. — Сега ще ме оставите ли сама, моля ви, писна ми да ви гледам.

— Ще се върнем по-късно — леко я целунах по върха на главата.

— Ще ти донесем DVD-та — предложи Роуз.

— И шоколад — добави Лио.

И точно като стигнахме до вратата, я чухме да казва:

— Банда?

Обърнахме се и я погледнахме

— Шибано много ви обичам.

Видях Аш в коридора да спи върху три стола и се спрях.

— Какво ще кажете за закуска? — попита Роуз. — Не съм в настроение да оставам сама. Аз черпя, на излизане задигнах картата на Аманда.

— Да, разбира се, но ще ви настигна, става ли?

Роуз и Лио се спогледаха, сякаш знаеха нещо, което аз не знам. Обаче грешаха. Този път знаех.

— Хей, Аш? — Докоснах я по рамото и се стреснах, когато очите ѝ се отвориха веднага, — О, мислех, че си заспала.