Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Вкусът беше гнусен, като безвкусно лекарство, опари устните ми, където бяха цепнати, и вътрешността на устата ми около венците. Гълтах против волята си и стомахът ми започна да се бунтува и клокочи. Въпреки това продължих да отпивам отново и отново. И отново. Една голяма глътка след друга. Извън малкия ми метален подслон с надраскани по боята имена на деца и твърде големи пениси започна да вали, диагонални водни струи превръщаха сухата земя в по-тъмна пързалка, а аз продължих да отпивам глътка след глътка. Постепенно езикът ми привикна към вкуса, а болката по лицето ми избледня. Още и още малко, и болката в гърдите и вътрешностите ми започна да отминава почти незабелязано, все едно нищо живо или мъртво в тази вселена не ме касаеше.

Топлината се разливаше в тялото ми, от корема навън и след това навсякъде, и въпреки че бузите и върховете на пръстите ми бяха като лед, не чувствах студ. Когато светът се наклони, аз се плъзнах с него върху твърдия бетон. Чух се как се смея, и дори това ми се стори далечно, сякаш наблюдавах някъде отстрани, наблюдавах някакво момиче с полуобръсната глава и разбито лице да лежи на земята и да се смее силно. Докато главата ми си почиваше в мръсотия и захвърлени фасове, видях се да го правя. Докато надигах последните остатъци от бутилката към устата си, ги разлях отстрани и те потекоха по разцепените ми буза и устни, видях се как лежа там, все едно тялото ми вече не е мое. Видях сълзите, чисти като водка, да се стичат към ушите ми. Видях се да плача и да плача, тялото ми се тресеше, гърдите ми се стягаха силно като свит юмрук и някъде в далечината чух риданията, които се изтръгваха от мен едно след друго, но не ги чувствах и това беше добре, това беше много добре. Погледнах нагоре, там, където върхът на пързалката оформяше нещо като покрив, с провесени мръсни паяжини, топчета дъвка и още нещо. Нещо странно, което не трябваше да е там, но не можех да схвана защо, и всичко започна да се върти наляво и надясно, докато загубих представа дали съм права, или лежа. Не ми пукаше, не изпитвах страх. Единственото, което исках да направя в момента, е да затворя очи и да оставя света да се люлее и движи отвъд затворените ми клепачи, докато престана вече да го забелязвам.

29

Някаква сила се опитваше да изтласка вътрешностите ми през устата, затова се изправих рязко, събудена в свят от болка, точно навреме, за да не повърна върху себе си.

Строполих се на колене, главата ми ги последва след няколко секунди, отново треперех и ми се драйфаше, басейн от прозрачна течност се оформи в мръсотията.

„Мамка му. Мамка му. Мамка му.“ Знаех, че казвам тези думи на глас, но те не звучаха като мен, бяха дълбоки и груби. Мамка му. Беше порядъчно тъмно и замръзвах. Размахах ръце около себе си, опитвайки се да вкарам малко топлина в болезнените ми кости, но такава нямаше. Всичко ме болеше, лицето ми пулсираше, гърдите ми, главата ми туптеше толкова силно, а най-лошото от всичко, мисля, че все още бях пияна, защото, когато се опитах да стана, светът направи всичко възможно да ме изстреля в космоса.

Боже. Изпълзях изпод пързалката и се насилих да се изправя, държейки се за грубия ръждясал метал и поемайки жадно студения въздух. Тогава видях, че вече не съм сама. Имаше някаква фигура на люлките, облечена в тъмни дрехи. Можеше и да не я забележа, ако не беше скърцането на ръждясалия синджир, докато се люлеете напред и назад. Вдигната качулка върху бейзболна шапка, пришити рамене. Трябваше да усетя бодване от страх, чувство за опасност, докато гледах това хлапе. Защото никое хлапе никога не е тук по това време на нощта, та да се забавлява на люлката.

Но не се страхувах. Значи това причинява водката.

Отнема ти всяка емоция, останала в теб, и те прави безстрашен. Вонящ и в болки, но безстрашен. За една пробягваща секунда почти съжалих мама. Ако се нуждаеше от това, за да преживее деня, сигурно се чувства ужасена през цялото време.

Седнах до хлапето на другата люлка и се почувствах като идиот, защото другата люлка беше за бебета и можех да се побера само в края ѝ. Беше неудобно и неприятно, но не можех да си тръгна сега. Ако си тръгнех сега, щях да изглеждам като още по-голям идиот. Хлапето не се движеше, лицето му беше скрито, потънало в тъмнината на качулката, но не видях оръжие, само бледи, тънки, познати ожулени пръсти около веригата. И тогава осъзнах, че и преди съм виждала този пръстен с маргаритка. Беше на Наоми, носеше го точно преди да изчезне.