Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Наоми? — прошепнах името ѝ.

Мъртва ли беше? Да не би това да беше нейният призрак? Погледнах отново към пързалката, в случай че тялото ми все още е там, но не беше, значи това съм аз и това е тя, точно нейните дълги пръсти.

— Най?

— Оф бе, шматко! — Ашира се обърна и ме погледна, лицето ѝ се сгърчи от отвращение. — Боже, какво е станало с теб? Нищо чудно, че ме помисли за тъпия призрак на сестра ми, тотално си се отрязала. И за твое сведение, не е мъртва. Засега.

— Какво правиш тук? — попитах я аз. — Не е безопасно място!

— Не е, нито пък за тебе. Дойдох да помисля — отговори Аш. — Не мога да мисля вкъщи, нито в болницата. Опитвам се да разгадая татуировката.

— Какво? — Изглежда, че изоставах от реалността с няколко секунди и нищо от това, което ми казваше, нямаше смисъл.

— Знам защо се чувстваш прецакана — каза Ашира, когато не отговорих. — Не го споменах в болницата, защото, ами, стори ми се, че се справяш с това. Но сега… Както и да е, тая простотия циркулира цял ден. Първо ти си я целунала, после си я сграбчила за гърдата, след това си пъхнала ръка в панталоните ѝ. И най-пикантното от всичко, последния пост, който видях, казваше, че си си направила фалшив пенис и си го извадила в леглото.

— О, боже! — Цялото ми тяло, изглежда, се сви, изтрезняло от ужас. — Направила съм си пенис, от какво? От ролки от тоалетна хартия и бутилка от препарат за миене? Господи, аз съм момиче, което харесва момичета, защо изобщо да искам някакво подобие на пенис?

Аш се засмя.

— Троловете никога не са ги разбирали тези неща.

— Мамка му, никога няма да мога да се върна в училище. Никога.

— Ще можеш.

Аш гледаше право напред, между високите блокове, където светлините на луксозните мезонети и крановете, които строяха още повече такива, блестяха високо в небето.

— Пробвай какво е сестра ти да е изчезнала и може би да е направила опит да се самоубие, и ще видиш какви невероятни гадости ще се говорят за това. Тогава ще разбереш, че можеш да се върнеш в училище. Да се опитваш да целунеш и да се натискаш с шибаната Роуз Картър нищо не е. Мамка му, така или иначе, всички са се натискали с нея.

— Не всички — казах аз. — По дяволите, сега наистина се чувствам като пълен чекиджия.

— Мислех, че не ги харесваш тия. — Тя се засмя, и аз с нея.

— Това е най-лошото нещо. — Аш ме погледна и видях болката, изписана на лицето ѝ. — Не мога да продължа, Рижи, не виждам изход. Не и докато не разбера какво се е случило.

— Виж, петък е, а тя може да се събуди в понеделник и да ни каже — отбелязах аз. — Може би щеше да е подобре и по-разумно просто да изчакаме. Защото тя ще се събуди след няколко дни.

Аш стоя притихнала доста дълго време, веригите на люлката спряха да скърцат, докато тя мълчеше.

— Или може би няма.

— Чакай малко… — Нещо ми хрумна, когато мозъкът ми започна да изтрезнява. Проблясък на изображение, на нещо, което не беше на мястото си.

Станах от люлката и се обърнах, загледана в пързалката.

— Какво? — намръщи се Аш.

— Не съм сигурна дали това е истинско, или въображаемо, обаче…

Включих фенерчето на телефона си, върнах се при пързалката, като внимателно стъпвах върху мястото, където преди няколко минути бях повърнала.

— По дяволите, отвратителна си — каза Аш, докато ме следваше. — Като си помисля, че исках да те целуна.

— Чакай. Какво?

Тя наистина ли каза това, или си го въобразих?

— Какво? — Тя задържа погледа си и се опитах да схвана какво се случва, когато се присетих.

— О, боже, току-що си спомних…

Наведох се под извивката на пързалката и погледнах. Седели сме тук често, говорили сме си и сме се мотали тук, но никога не сме поглеждали нагоре, дори не ни е хрумвало. И никога нямаше да ми хрумне, ако не бях толкова безсилна да се изправя.

Насочих светлината право към извивката и го видях в най-тесния ъгъл на триъгълника.

— О, боже мой — прошепнах и купища паяци и буболечки се втурнаха надолу по ръката ми, когато посегнах и го отлепих, изнасяйки го да го разгледам на светлината на фенерчето.

— Какво е това? — попита ме Аш и видях как лицето ѝ се промени.

— Това е телефонът на Наоми. Това е нейният телефон! Трябва да го е скрила тук!

Взирахме се една в друга в тъмнината.

— Това променя всичко.

Не исках да се натъквам нито на майка ми, нито на баща ми, затова преведох Аш по алеята до задната врата. Надявах се да са във всекидневната и там да си тровят взаимно живота.

— Събуй си обувките — прошепнах на Аш, преди да влезем вътре. — И се опитай да не вдигаш шум.