Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Ти не си мое дете — заяви мама горчиво. — Вече не. Не те признавам.

— Спрете! — Грейси отвори вратата, лицето ѝ беше смръщено. — Спри да ѝ говориш така.

За момент не бях сигурна на кого говори тя, но тя притича до мен и обгърна с ръце кръста ми.

— Иди долу, миличка. — Мама се опитваше да се усмихва на Грейси, но се получаваше нещо като озъбен череп. — Иди да погледаш телевизия.

— Не — каза тя. — Не, няма да оставя Рижи. Защо я мразиш? Аз я обичам. А теб те мразя!

— Махни си ръцете си от нея! — изкрещя мама, издърпа Грейси от мен и я събори на пода.

Грейси крещеше и плачеше, но когато тръгнах към нея, мама ми препречи пътя.

— Какво, по дяволите, правиш? — Лицето ми буквално дишаше в лицето ѝ, ярост извираше от всеки мой дъх. Аз съм кльощава и ниска, но на височина бях колкото нея и два пъти по-силна. — Какво не ти е наред? Нещата, които ми казваш, начинът, по който се отнасяш с Грейси? Кога, по дяволите, изобщо спря да даваш пет пари за някой друг, освен за себе си, и откъде ще дойде следващото пиене? Знаеш ли за какво си клюкарстват съседите? Не за мен, твоята дъщеря лесбийка. А за теб.

Ударът дойде отникъде и не беше шамар. Беше близка среща с кокалчетата на свития ѝ юмрук, а в лицето ми избухна болка. Чу се изпукване, когато главата ми се отметна назад и очертанията на стаята се замъглиха. Наложих на краката си да останат изправени на пода, коленете ми да не се подгънат, а свитите ми юмруци сякаш се слепнаха към краката ми, решени да не докосват мястото, където тя ме удари. Облизах кръвта от устните си.

— Рижи! — изпищя Грейси, а мама отстъпи назад, когато се наведох към сестра ми и я взех.

— Всичко е наред — казах. — Добре съм, ти как си?

Грейси скри пламналите си бузи в шията ми и аз я отнесох далеч от майка ми, като не откъсвах очи от пътя си, докато не я отведох в стаята ѝ и затворих вратата. После се обадих на тате.

— Рижи? — той вдигна веднага и аз бях толкова благодарна, че почти се разплаках.

— Тате, трябва да се върнеш вкъщи сега. Веднага.

— Проблемът е, скъпа, че имам още няколко…

— Тате, има проблем с мама, нещата са зле. Грейси се страхува от нея и… положението хич не е розово. Трябва да се върнеш сега. Ние сме твои деца и се нуждаем от теб — замълчах. — Грейси има нужда от теб.

— Окей.

Когато го каза, когато отказа да спори или да се опита да отлага, сълзите се появиха, бързи и горещи. Избърсах ги възможно най-бързо.

— След колко време ще дойдеш? — попитах аз.

— Зависи от трафика…

— Побързай — казах аз и затворих.

Седях с Грейси зад затворената врата и си наливах въображаем чай, сервирах си въображаема торта и се възхищавах на диадемата ѝ и на блестящите пластмасови обувки, докато не чух колата да спира отвън, а входната врата да се отваря и затваря. Чух гласа на мама и после на тате, накрая той отвори вратата на Грейси и тя се втурна да го прегърне.

— Всичко е наред, скъпа — каза той, — вече съм си вкъщи.

Изправих се, опитах се да мина покрай него, но той ме спря, наклони лицето ми, за да види синината, образувала се там.

— Тя ли го направи…?

Кимнах.

— Рижи…

Той се опита да ме прегърне, но се откъснах, не можех да приема успокоение от човек, който е позволил нещата да стигнат дотук. Да зная, че Грейси е в безопасност, ми беше достатъчно.

— Къде отиваш?

— Навън — казах аз и се обърнах да го погледна. — Просто навън.

И не знаех дали от подутото ми и насинено лице, или от погледа в очите ми, но той просто кимна и отстъпи встрани.

Долу мама плачеше на дивана, беше закрила лицето си с възглавница. Когато я видях, я мразех, имам предвид наистина я мразех. За пръв път в живота си я мразех толкова силно, че кръвта ми кипеше. Искаше ми се да вляза там и да отскубна кичур коса от главата ѝ. Трябваше да се махна оттук, преди да направя точно това.

От изпъкналата горна част на чантата ѝ, оставена на закачалката за палта до вратата, стърчеше познатата капачка на половинлитрова бутилка водка — развлечението за тази вечер. Без да се замисля, я грабнах и излязох, тръшвайки възможно най-силно вратата след себе си.

Паркът беше празен, слава богу, аз се скатах под пързалката и веднага щом се скрих от поглед, докоснах леко с пръсти подутата си устна. От допира направо потреперих, болката прониза зъбите ми и се разпростря към окото ми.

Цялото тяло ме болеше, сякаш всяка частица от мен беше насинена отвътре и отвън. Просто исках това усещане да спре.

Отвих капачката на бутилката, вдигнах я към устните си и отпих.