Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Не ме питайте как се измъкнахме от това, което направихме, и къде отидохме, защото не зная, но го направихме. Обикаляхме из барове и кръчми, купувахме питие след питие, Роуз се фукаше с кредитната карта на баща си и плащаше сметките.

Без страх и без възраст, ние се редувахме да играем опасни игри с персонала на бара, да се сдобиваме с водка и бутилки бира за тримата и „Ред Бул“ за мен. Аз не пих, но се чувствах пияна, смеех се по-силно и прегърнала с ръце приятелите ми, им се обяснявах колко ги обичам. Онази нощ това се каза много пъти, с всяко второ изречение от устните ни се отронваха декларации в любов.

На улица „Уордур“ няколко стъпала на едно мазе водеха до бар под земята. Преди беше незаконна пиянска бърлога, но днес „Сохо“ е предимно туристически, така че на практика едва ли е останало някакво наистина мръсно място. Още един тур хапчета и се насочихме натам, като последвахме звука на граймрап, който гърмеше оттам. Барът беше пълен, рамо до рамо, с всякакви хора, които можеш да си представиш, черни, кафяви и бели, гей и хетеро, и никой не се интересуваше от никого, само ние се интересувахме от музиката и се оставяхме ритъмът да ни погълне, да ни отведе към тежкия бас. Триене на кожа в кожа, бедра, задници, моето тяло, неговото тяло, нейното, цяло едно страхотно, потно, щастливо множество. Стана тъмно, докато танцувахме, и първа Роуз се отегчи, замъкна ни обратно на улицата и ни накара да се прибираме. Мисля, че щях да остана там до изгрев, ако можех, хареса ми да се изгубя сред всички тези тела.

Движехме се на зигзаг сред тълпите на път към площад „Сохо“, където скитниците воняха на бира и урина, мъже целуваха мъже по пейките и ние се проснахме на тревата, Лео измъкна някакъв джойнт от задния си джоб, малко смачкан, но все пак добър. Не зная дали това наистина се е случило, или просто така си го спомням, но когато легнах на тревата, чувствах как луната е толкова близо, на една ръка разстояние, че ако поискам, мога да се изтласкам от земната повърхност и да се приземя там без почти никакво усилие.

— Толкова е странно, че краят на учебната година настъпва през юли — каза Най. — Не се усеща като край, а като начало.

— Добре, защото не искам всичко това да свършва — отвърна Роуз. — Ние сме най-добрите на този свят.

— Аз също не искам да свършва — добавих аз. — Ние, четиримата, завинаги.

— Да — съгласи се Лио. — Ще пишат за този етап от живота ни в NME[1] за времето тъкмо преди да станем известни. Никога няма да свърши, никога. Не и с нас.

Фактът, че Наоми не каза нищо, фактът, че тя просто лежеше на тревата в жълтата си рокля, загледана в луната и с широка усмивка, на пръв поглед изобщо не означаваше нищо. Това беше просто Най, която си беше Най.

Но на следващия ден тя изчезна и всичко започна да се разпада.

И едва сега, когато гледах назад, осъзнах, че точно тогава тя се е сбогувала с нас.

28

Почти си бях вкъщи, главата ми беше пълна с музика и спомени, преди да се усетя, че не съм отишла да взема Грейси. Часовете ѝ бяха свършили преди повече от четирийсет минути. По дяволите!! Извадих телефона от джоба си, обърнах се и се затичах.

Звъннах на мама, но никой не отговори, затова опитвах и тичах, докато потърсих училището в Гугъл и се обадих на номера, даден там. Препрати ме на гласова поща.

— Ало? — виках и тичах, и се задъхвах на телефонния секретар. — Здравейте, трябваше да взема Грейси Сондърс, но закъснявам, така че…

Телефонът ми издаде звук, че имам обаждане, и спрях.

— Къде си? — попита мама веднага щом отговорих.

— Имах кофти ден в училище — отвърнах и толкова много ми се искаше да ѝ се примоля да ме прегърне. — Отидох да видя Наоми след това и… Съжалявам, забравих.

— Обадиха се от училището — продължи мама и гласът ѝ беше като лед. — Грейси направо си е изплакала очите. За щастие, госпожа Питърсън от горната страна на улицата я доведе, но оттогава не е спряла да плаче. Подобре се прибирай още сега и се опитай да ѝ обясниш защо си я забранила.

И ми затвори телефона.

По дяволите!

Мама отвори вратата, когато се появих на пътеката.

— Мислех, че поне за Грейси те е грижа — каза тя.

— Грижа ме е, аз съм единственият човек, когото го е грижа — отвърнах. — Просто имах наистина, ама наистина отвратителен ден. Къде е тя?

— Наистина отвратителен ден не е достатъчна причина да оставиш седемгодишната си сестра да стои сама на детската площадка.

— За разлика от водката. — Отдръпнах се и тя ме сграбчи за ръката доста силно, че да ме заболи.