Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Вече ми идва до гуша от теб, Ейми. Забравяш, че ти си дете, а аз съм възрастна.

— Която е била твърде махмурлия, за да вземе детето си? — казах аз, като се освободих от нея и изтичах горе.

— Върни се тук! — извика мама след мен.

Грейси лежеше на пода с куклите си, размахваше крака, обути в бели чорапи, във въздуха.

— Съжалявам, хлапе — казах аз.

Тя се обърна да ме погледне и се усмихна.

— Плаках — заяви тя. — Сълзи, сополи и всичко. Получих бисквитка.

— Аз съм ужасна кака. — Седнах на пода до нея.

— Не си, моята учителка ме докара вкъщи с колата си, никой друг не са го водили. Какво е кака?

— По-голяма сестра.

— О, добре тогава, ти си кака! — Грейси ме прегърна силно.

— Значи не ме мразиш като всички останали? — попитах я аз и в гласа ми се появиха сълзи.

Уморих се да съм силна и точно в момента всичко ми идваше твърде много, за да не заплача.

— Не — отговори Грейси. — Кой те мрази?

— Не ти — казах аз, — а това е единственото, което има значение.

Чух звънеца на входната врата долу, когато Грейси се гушна в ръцете ми.

— Искаш ли да си играем на чаено парти?

— Не — отговорих.

— Много лошо, защото си ми длъжница — каза весело тя. — Аз ще съм кралицата, а ти — принцесата.

Дори не бях започнала да пия чашата си с въображаем чай, когато мама започна да крещи отдолу, всяка дума все по-силна от предишната, докато накрая влезе с гръм и трясък в стаята на Грейси.

— Как можа? КАК МОЖА?

Тя просто стоеше на прага и тикаше лист хартия към мен.

— Как можа? — повтори тя. — Знам, че нямаш срам, но наистина ли не се интересуваш от никого в това семейство?

— За какво говориш? — Погледнах листа, изглеждаше ми познат, но не се сещах откъде.

— Боже мой, Ейми, едно е да изглеждаш така… — Тя направи пренебрежителен жест към мен. — Но да насилваш приятелите си? Отвратителна си.

Внимателно свалих тиарата от главата си и станах.

— Връщам се след малко, ваше величество — казах аз и направих реверанс към Грейси, която ни гледаше с големи кръгли очи, готови да изскочат. Дръпнах вратата след себе си.

— Какво е това? — попитах аз, стараейки се да не повишавам глас.

— Достатъчно лошо е, че ти… не можеш да си нормална — измърмори към мен. — Но това? Баща ѝ е адвокат, нали знаеш?

Тя смачка на топка хартията в стиснатия си юмрук и я хвърли към мен. Приземи се в краката ми. Бавно я вдигнах.

Дъщеря ти се опита да изнасили Роуз Картър.

— Друсаш ли се? — попита тя.

— Мамо, не стана така — казах, опитвайки се гласът ми да остане спокоен, въпреки че усещах как всеки мой мускул трепери. — Това е лъжа.

— Значи не си направила това на Роуз? — Тя ме сграбчи за китката, болеше ме, когато ме вкара в стаята си, миризмата на застоял въздух и непрани дрехи ме удари право в гърлото. Внимавах лицето ми да е спокойно, безизразно.

— Не, разбира се, че не съм. Аз съм ти дъщеря, не ме ли познаваш изобщо?

— Това трябва да спре, Ейми. Тази глупост, тази фаза. Ти не си момче. Не си… лесбийка или каквото и да си мислиш, че си. Ти търсиш внимание, отчаяно. Това е жалко!

Тя изплю думата, сякаш имаше вкус на отрова, дори само произнасянето ѝ от нея ме нарани много по-дълбоко, отколкото си мислех, че е възможно. Издърпах ръката си от хватката ѝ, отидох до прозореца, отворих го и поех с пълни гърди вечерния въздух.

— Не ме наричай Ейми. Аз не съм тя. Целунах Роуз — заявих аз, без да я погледна. — Но тя не ме искаше, така че нищо не се случи и си тръгнах. Опитах се да я целуна, защото си падам по нея. И да, боли ме от това и съм разстроена, и се чувствам изгубена, защото тя не ме иска. А боли и съм разстроена, и се чувствам изгубена, защото по някаква причина тя иска да ме накаже, че изпитвам нещо към нея. И аз съм наранена, и разстроена, и изгубена, защото, ако момче се беше отнесло към мен по този начин, момче, което съм се опитала да целуна, можех да поговоря с теб за това и ти щеше да си мила с мен. Но вместо това ти мислиш, че съм отблъскваща, просто защото съм себе си. И това е всичко, което искам да правя, майко, да се чувствам комфортно в собствената си кожа, да обичам хората, които си струва да обичам. Не искам да наранявам или отвращавам никого. Просто искам да бъда себе си.

— Не. — Мама поклати глава. — Това не си ти. Това е порочно, ти си порочна. Извратена! Какво не е наред с теб?

— Какво не е наред с теб? — повече не можех да сдържам гнева и тъгата вътре в себе си, и думите избухнаха в мен. — Кой може наистина да мрази детето си толкова много само защото съществува?