Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Ако можеше да излезе нещо добро от това, то беше да опозная Аш, да прекарам малко време с нея. Да видя чувството за хумор, което обикновено криеше толкова внимателно.

— Разглеждах тая татуировка в продължение на часове. — Аш отново се върна към екрана си. — Успях да отделя осем слоя числа, пунктуация и букви — виждаш ли?

— Как? — попитах аз, надничайки над рамото ѝ. — Искам да кажа, как решаваш коя цифра е част от даден слой?

— Защото, макар да изглежда наистина объркано, там има схема — пак този намек за усмивка. — Казах ти, че ще е така. Моята теория е, че всяка цифра или буква директно се докосва до част от друго число и буквите в съответния слой. Поне се надявам да е това. Ако не е така, тогава… дявол го знае.

Аш ми показа осем отделни полукръга, които беше отделила от оригиналния дизайн.

— Та сега ги гледам за друг модел, който да има смисъл. Нещо, което ще ми даде възможност да разбия кода, но нямам ключа. Нямам абсолютно никаква идея откъде да започна. Опитах всички възможни комбинации, за които се сетих, но никакъв напредък, а там има един милиард потенциални комбинации. Затова питах в една група активисти, които познавам, и всичките викат: какво, мамка му, е това? Зациклих, никакви идеи, и може би се опитвам да дешифрирам нещо, което дори не е там, разбираш ли какво имам предвид?

Тя ме погледна и аз свих рамене, тези неща изобщо не бяха по моята част. Е, ако беше поискала от мен да разстроя и да отчуждя от себе си някого от хората, за които най-много ми пука на тоя свят — виж, в това ме бива.

Взирах се в изображенията, едно след друго. Бяха като онези досадни тестове, които понякога уебсайтовете ти искат, за да докажеш, че си човек, а не някакъв скрипт. Колкото повече гледаш, толкова по-малко виждаш.

— Искам да кажа, те в правилния ред ли са? — попитах я аз. — Например от ляво надясно?

Аш сви рамене.

— Дявол го знае.

— Защото този трети кръг. Изглежда, сякаш може да е… Не, сигурно ще прозвуча абсурдно.

— Какво? — погледна ме Аш. — Давай, няма глупави идеи. Не много.

— Ами, това би могло да се окаже dot com, нали? Точка и com. Може ли да означава dot com?

Аш се вгледа в кръга.

— Мамка му — каза тя.

— Виж, ти си технически ум, просто казвам… — чувствах се глупаво, че казвам нещо.

— Не, имам предвид, че при някои видове вреден софтуер има кил суич, нали? Глупав, дълъг, случаен уебсайт адрес, който, ако е активен, изключва вируса. Но един такъв шибан, глупав, дълъг случаен уебсайт адрес е и чудесен начин да скриеш нещо наистина тъмно. Нещо, което може да знаеш само, че е там, ако имаш точните комбинации от букви и цифри, които изграждат адреса. Рижи, мисля, че може би го разгада!

— Наистина ли? — погледнах я аз.

— Ще те разцелувам! — каза тя и този път усмивката ѝ беше пълна, ярка и блестяща и за една луда секунда се изкуших да кажа „да“, окей, давай.

Но тогава си спомних какво се случи последния път, когато целунах момиче, Аш осъзна какво е казала, и усмивката ѝ замръзна в гримаса. Беше неловко, откъдето и да го погледнеш.

— Искам да кажа, може би не. — Аш гледаше упорито екрана си и аз се изправих. — Може би все още има много комбинации за преодоляване, но… това е начало. Ти не си толкова глупава, колкото селфитата, които си правиш на телефона и никога не публикуваш в интернет.

— Страхотно — заявих, радвах се, че отново се връщаме към нормалното.

— Рижи! — Джаки и Макс излязоха от стаята на Най. — Аш каза ли ти, че ще се опитат да я събудят? В понеделник! В деня на концерта. Няма ли да е прекрасно, ако се събуди и можем да ѝ кажем за него?

— Наистина ще е — казах аз. — Имате ли нещо против да отида и да поседя с нея?

— Не, разбира се. — Макс се усмихна. — Ти си ѝ добра приятелка, Рижи. Най-добрата.

Отидох, седнах до Най и ѝ говорих дълго за добрите стари времена. Времената, когато всичко изглеждаше правилно.

Нощта, преди Наоми да избяга…

Всичко, което искахме, беше да танцуваме.

Беше краят на учебната година, беше горещо и бяхме свободни. Нямаше какво да правим, къде да отидем, къде да бъдем, никой не ни очакваше и това чувство беше толкова хубаво, че ни се искаше да излезем, да се размажем и да танцуваме.

Дори и Най, която наистина не си падаше по излизанията, не обичаше тълпите и зяпащите я хора, беше съгласна да излезе. Носеше жълта лятна рокля и сандали с каишки, а Роуз сложи няколко маргаритки в косата ѝ. Тръгнахме, взехме по няколко хапчета всеки, докато вървяхме покрай реката, Парламента, през площад „Трафалгар“ и се насочихме към „Сохо“. Можеше да вземем автобуса, щяхме да съкратим пътя наполовина, но защо да се тъпчем в горещината с куп непознати, когато можехме да сме свободни, да се радваме на бриза, идващ от реката, на синьото небе над нас и на миризмата на градско лято с размекнатия асфалт и изгорелите газове. Вървяхме и разговаряхме, и се смеехме, и с всяка крачка светът около нас ставаше малко по-ярък и по-блестящ, покрит със злато. Усещането за радост в гърдите ми нарастваше и се разстилаше, докато стигна пръстите на ръцете и краката ми, пъстроцветен балон от щастие.