Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Това е твоята къща, нали? — попита тя с ококорени очи, докато ѝ шътках. — Драма, голяма.

Вратата заяде, нещо ѝ пречеше отдолу и едва когато го измъкнах, видях, че това е портмонето на мама, монети бяха пръснати по пода, а чантата ѝ беше с краката нагоре, червило без капаче, ключове. Празната ѝ, изтърбушена чанта, захвърлена при стената, рязко падна при перваза, като че ли е била гневно метната при броенето.

— Явно доста се е ядосала, че съм ѝ свила водката — прошепнах, докато се промъквахме през кухнята.

Вратата на всекидневната беше леко открехната. Мама беше заспала на дивана, никаква следа от тате. Отново ли беше излязъл?

Посочих с глава нагоре по стълбите и Аш ме последва по чорапи. Вратата на Грейси беше отворена и нощната ѝ лампа светеше — сигурен знак, че е била разстроена, преди да заспи, защото мама ѝ позволяваше да оставя вратата отворена само ако се страхува от нещо. Понечих да вляза, когато видях, че баща ми се е проснал на пода до нея, със затворени очи, телефонът му лежеше на гърдите му.

За секунда си спомних, че навремето това беше моето легло и той също спеше до мен, когато се страхувах да спя сама, и почувствах нещо да се разлива и пречупва вътре в мен, щастие и тъга се смесиха в единно усещане за загуба. Някога всичко вкъщи излъчваше топлота, сигурност и доброта. Радвах се, че Грейси е заспала с това усещане тази вечер. Искаше ми се и аз да можех.

Аш огледа стаята ми, барабаните в ъгъла, дрехите по пода, седна на леглото ми и се втренчи в телефона.

— Мислиш ли, че го е оставила там? — попитах я аз.

— Да — отвърна тя. — Да. Мисля, че го е сложила там и че е допускала възможността ти да го откриеш преди много седмици.

— Но защо? — Седнах на пода и облегнах гръб на вратата на стаята ми. — Ако си решила да бягаш, защо ще го правиш?

— Защото, каквото и да правеше, тя винаги имаше съмнения. Не достатъчно, за да я възпре, но достатъчно, за да ни остави начин да я намерим. Само че, по дяволите, ние не го открихме, нали? Не и преди да стане твърде късно!

— Не знам колко пъти съм седяла под тази пързалка, след като тя изчезна — казах аз, загледана в него. — Работи ли още?

Аш натисна бутона. Батерията беше сдала багажа.

— Мога да се опитам да го заредя, но не го е сложила в калъф или нещо такова. Пързалката е добро място за предпазване от дъжда, но не е влагоустойчива. Преди да го заредя, ще го разглобя и подсуша с малко ориз.

— Дали да не…

— Не, няма да се обаждаме на шибаната полиция!

Беше ми ядосана.

— За бунтарка си много склонна да ги замесваш тези свине, но те пет пари не дават, Рижи. Не го забравяй.

— Аз… добре… може би.

— Тя ни е оставила следи, като е пускала трохи хляб по пътя, за да можем да я намерим. — Аш се взираше в заспалия телефон, докато говореше. — Плейлистите, песента, която е записала и качила, след като избяга. Телефонът, Инстаграм профилът на DarkMoon. Трябва да е имала нов телефон или айпад, или нещо, с което да се е занимавала, докато е била заключена, и може би в началото ѝ се е сторило като вълнуващ, скъп подарък.

— О, да, профилът ѝ в Инстаграм — казах веднага. — Бях забравила за това, но го проверих и…

Извадих телефона си и започнах да търся в профила ѝ.

— Няма нищо. Само тези рисунки и скучни гледки от Лондон. Всъщност една и съща снимка всеки път.

— Дай да видя. — Аш взе телефона от ръката ми и бавно прехвърли снимките. — Права си. Тези са еднакви. Същият ъгъл, един и същ изглед всеки път, само различно време на деня… О, мамка му, Рижи. Ама че сме тъпи.

— Защо? — взирах се в албума със снимки.

— Защото тя се е опитала да ни покаже къде е. Тя е имала изглед на мястото, където е била държана, и точно това е било то. Но не го видяхме навреме, за да попречим да бъде наранена.

— Трябва да е имала достъп до интернет, но е била контролирана и наблюдавана от някой друг — продължи Аш, едновременно ядосана и развълнувана. — Точно така е било.

— По дяволите — казах аз.

Очите на Аш блестяха, докато ме гледаше.

— Всичко пасва.

— Може би, може би пасва, Аш…

— Ще занеса телефона вкъщи и ще поработя върху кода на татуировката. Трябва да има още улики. Още отговори, които може да ни помогнат да разбием татуировката.

— Аш — спрях я аз, докато се отправяше към вратата, — ами ако сме предали доверието ѝ, като не намерихме телефона ѝ навреме?

— Не мога да мисля така — отвърна Аш. — И ти също не бива. И виж — гласът ѝ омекна, — преди да се усетиш, ония тъпоумници в училище ще се пренасочат към поредната голяма драма, но ако това не стане и продължат да те тормозят, аз съм зад теб… с всичките им пароли, чат ли си?