Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Добре — казах. — Благодаря, Аш.

Тя се намръщи, когато погледна лицето ми на ярката светлина в стаята ми, ръката ѝ посегна към лицето ми, докосвайки с пръсти бузата ми точно там, където болеше най-много.

— По дяволите — каза тя. — Съжалявам, че ти се случи това, Рижи. Знам, че ти е майка, но ако искаш, бих могла да я натопя с нещо и да я отведат за няколко месеца? Ще е по-евтино от рехабилитация.

Това беше толкова типично за Аш, толкова странно сладко, че този път аз бях тази, която се усмихна, макар че от това сцепената ми кожа се напука отново и усетих пареща болка.

— Още не съм на етап да пъхна майка ми зад решетките — казах аз, — но е хубаво да знам, че си на моя страна.

— Засега — тя ме прегърна силно и останахме така за миг, и аз почувствах бедрата ѝ, опрени в моите, и долната част от гърба ѝ под дланта ми.

Нещо в химията на тялото ми сякаш изсъска и се надигна като отворено шампанско. Когато се отделихме една от друга, можех да почувствам топлината, заляла лицето ми, и само се надявах синините ми да са я замаскирали.

Тя слезе по стълбището, хлопвайки задната врата след себе си. След като си отиде, усетих, че ми липсва.

Когато се връщах към стаята ми, тате ме чакаше на площадката.

Той посегна да докосне бузата ми, но аз се отдръпнах.

— Просто боли, това е всичко — казах аз.

— Кой беше това в стаята ти? — попита ме той.

— Ашира, сестрата на Наоми. Тя е приятелка.

Той кимна.

— Виж, скъпа. Съжалявам. Съжалявам, че не съм бил тук. Нямах представа колко зле е положението.

Просто го гледах, а раменете му се смъкнаха надолу.

— Знам как звучи. Давам си сметка. И осъзнавам, че съм те предал.

Той кимна с глава към отворената врата на Грейси, а аз му дадох знак да ме последва в моята стая.

— Тате, нещата трябва да се променят. Не може да продължаваме по този начин.

— Виждам — каза той. — Тя наистина те удари.

— Да, наистина го направи.

Въпреки това омразата, която почувствах по-рано, вече я нямаше, искаше ми се да намеря оправдание, причина за това, което направи, и вероятно да се опитам да проявя някакво разбиране, но при все че исках, не се опитах да ѝ търся извинения. Не можех да крия колко зле е положението. Обичах я, но не можех да ѝ помогна. Все още бях само едно дете.

— Не знам какво да кажа… — Тате поклати глава, — Грейси не престава да плаче, а майка ти отказва да говори с мен. Какво причиних на всички ви?

— Не се самосъжалявай, тате — отвърнах аз. — Тя пие. Защото ѝ липсваш. Мрази се, че не ти е достатъчна. Знае, че си имаш друга, даже повече от една. Това е толкова очевидно. И не е само това… — Борех се със себе си. — Тя ме мрази. Защото мрази тази, която съм, тате. Отвращавам я. Наскоро се случиха някои неща и тя… тя ме гледа, сякаш е настъпила кучешко лайно. И трябва да ти кажа, че това направо ми разби сърцето. Защото рано или късно това, което изпитвам към нея, ще изчезне завинаги. Рано или късно ще я намразя и аз.

Накрая го оставих да ме прегърне, като притиснах бодящата страна на лицето ми в ризата му, и се разплаках, защото бях тъжна, защото той ми липсваше толкова много и най-вече защото ми липсваше начинът, по който ме караше да се чувствам в безопасност — нещо, което не бях чувствала от много дълго време.

— Липсваш ми, тате — казах. И нямах предвид само него, а по-скоро представата за него, която си бях изградила, преди да осъзная, че и той е нормален човек като всички останали.

— И ти ми липсваш — отговори той.

Стояхме така минута или две и когато се отдръпнахме, се чувствах, сякаш знам отново кой е той, но по нов начин. По начин, който един ден можеше и да ми хареса.

Бях в стаята си, а главата ми се пръскаше от болка, но не можех да заспя, не и след като намерихме телефона на Най. Вместо това взех бележника на Най и отново прочетох всяка нейна песен. Бяха любовни песни, страстни песни, наречете ги както искате, но никъде в която и да било от тях нямаше нещо, което да ми подскаже за кого са написани. След това видях мъничък ъгъл от разкъсан пакет цигари, поставен между страниците. И си спомних всички останали неща, които Най все тикаше в този бележник. Предположих, че е за еднократна употреба, и го захвърлих на пода в стаята ми. Така и не го бях огледала добре.

Слава богу, че мама никога не влиза в стаята ми. Започнах да прочиствам килима на колене и да прибирам всичко, което намирах, хвърляйки го върху леглото ми. Когато се уверих, че съм събрала всичко, легнах на леглото сред някаква мрежа.