Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

31

Секундите минаваха, а аз прехвърлях тази мисъл в главата си отново и отново, докато изкристализира и стана реална. Мамка му, истина беше, но не можех да позволя на Лио да го направи, не можех. Но нямаше и как да го спра. Някак си трябваше да намеря Лио, да го взема и да го измъкна от Арън, преди да е станало твърде късно.

Но как? Къде изобщо да започна да го търся? Нахлузих дънките си и една тениска, отново помислих дали да не отида при родителите ми, но какъв щеше да е смисълът? Какво можеха да направят за мен, след като дори не бяха способни да се погрижат за самите себе си? И тогава се сетих, приложението „Намери приятелите си“ на телефона ми. Когато си го инсталирахме за първи път, беше смешно, игра. След това новото се изтърка, защото и без това винаги знаех къде са, но сега? Можеше да се получи.

Отворих приложението, потърсих Лио и го видях — малка пулсираща точка. Все още си беше у тях. Нахлузих си кецовете, навлякох суитшърта, пъхнах ключовете в джоба си, излязох от предната врата и се отправих към комплекса на Лио, без да откъсвам поглед от телефона, като бързах да се приближа до него колкото може повече, преди точката да започне да се движи.

Бях на около половината път от дома му, когато се размърда.

Забавих ход и продължих да гледам точката, опитвайки се да разбера къде отива, минавах напряко през улици и странични пресечки, за да се опитам да го пресрещна, но колкото и бързо да напредвах, той продължаваше да се движи и нямаше как да бъде настигнат. Тогава телефонът звънна отново.

По дяволите! Беше Аш.

Отказах обаждането, но тя звънна отново и някак си знаех, че ще продължи да звъни, затова просто я включих на високоговорител и продължих да следвам точката.

— Къде си? — попита тя, без да си дава труда да започне със „здравей“.

— Не съм съвсем сигурна — казах аз и се огледах наоколо. — Опитвам се да открия Лио. Аш, той е в беда. Наистина е сериозно, така че не мога да говоря точно сега.

— Каква пък беда? — звучеше ядосано, никаква следа от загриженост.

— Голяма беда. Трябва да се добера до него, преди нещо лошо да се случи.

— Като нещо истински лошо или мега тийн лоша драма, защото имам да ти казвам нещо. Нещо наистина огромно.

— Говоря за нещо наистина сериозно — отвърнах. — Братът на Лио има пистолет и мисля, че отива някъде, за да го използва.

— Мамка му — каза тя. — Окей, къде си?

— Наистина не знам. — Поех по лявата еднопосочна и видях, че Лио е на две паралелни улици разстояние, още десетина минути или малко повече. — Вървя към метростанция „Брикстън“, струва ми се.

— Добре, ще се появя и след това ще проследя телефона ти.

— Не си ми в „Намери приятелите си“ — казах ѝ.

— Не е нужно да бъда.

Предпочетох да не мисля за това. Ще се съсредоточа върху по-важния проблем.

— Аш, може да не е безопасно.

— И точно затова няма да ти позволя да отидеш там сама — заяви тя. — Наоми винаги казваше колко са важни приятелите. Тя не е тук, за да ви спасява, затова се предполага, че ще трябва да го направя аз.

Как точно една осемнайсетгодишна компютърджийка щеше да спре банда въоръжени мъже, си нямах представа, но пък и нямах време да се притеснявам за това сега.

Още един ляв завой, един десен и след това спрях на място без изход и отстъпих пред вратата на един магазин. Можех да ги видя, група млади мъже — бяха около десетина, стояха заедно под една от арките на железопътния мост, смееха се и разговаряха. Хора минаваха покрай тях, виждаха ги и пресичаха от другата страна или отминаваха набързо с наведени глави. Потърсих Лио, взирах се в тълпата, докато най-накрая го видях. Беше в края на групата, с наведена глава, подритваше с маратонките си тротоара като малко дете.

Трябваше ми план. Бях стигнала дотук, но нямах план. И така…

Ето какво щях да направя. Просто ще се приближа към него, уж случайно, нещо в стил „хей, Лио, колко се радвам да те видя, може ли да дойдеш с мен за нещо“. И тогава двамата с него можехме просто полечка да се отдалечим, просто ей така — и най-малкото, каквото и да се случеше след това, нямаше да засегне и него.

Поех си дъх, разтърсих рамене, прокарах пръсти през косата си. Бъди готина, Рижи, изглеждай обикновено, Рижи, просто бъди нормална, Рижи.

Лио ме забеляза, докато се приближавах, и започна да клати главата си, правейки ми тайно знак да тръгна в другата посока, но аз просто продължих да вървя, преструвайки се, че върша моите си неща, давах си вид на готина, все едно не съм забелязала повече от десет внушителни мъже, събрали се при моста.