Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Роуз — отговори тя.

32

Домът на Лио. В момента, в който Ашира ни каза какво е открила, започна да вали, студени пелени вода се лееха върху нас и ни намокриха до кости. След като Арън и приятелчетата му се отдалечиха на малки групи, тримата стояхме там, хванати в примката на несигурността, докато водата изпълваше всичките ни пори. Когато знаеш нещо толкова грамадно, дори опустошително, къде да отидеш след това? Как да преживееш следващата секунда и тази след нея, а светът около теб да продължава да има смисъл?

Точно в този момент, застанали там на дъжда, ние не знаехме. И когато пристигнахме в апартамента на Лио, аз все така не знаех. Единственото, което можехме да направим, беше само да реагираме на събитията, а първото нещо, за което Лио мислеше, беше майка му, все още заключена в стаята си. Направихме първото, за което се сетихме — да се върнем, за да ѝ помогнем.

Стори ни се, че измина цяла вечност, докато стигнем там, а последният етап — изкачването със скърцащия стар асансьор, беше най-дългият от всички. Когато се приближихме до входната врата, сърцето ми заблъска като някаква стабилна бас партия. Опасявах се от най-лошото и не че нямах основание, даже го очаквах. Бях смазана от чувството, че някой е изтръгнал със сила последния защитен слой на моето детство. Свят, в който слънцето винаги свети ярко, а небето винаги е синьо, а сега, сега от него ми остана само сивота и гола пръст, съзнанието, че лоши неща се случват, и то не просто някъде си, а на хора, които познавам, на хора, които обичам. На мен.

И това беше ужасяващо.

Стигнахме вратата на апартамента, която зееше отворена, Арън вероятно е бил твърде надрусан, за да провери дали е затворил, когато са излизали. За момент се удари в стената на коридора, а в следващата секунда от внезапен порив на вятъра се затръшна в лицата ни.

Лио отключи и спря на прага, за да огледа коридора. Вътре беше тъмно и много тихо, въпреки че някой беше оставил телевизора във всекидневната да работи. Поне Арън го нямаше.

— Мамо? — извика Лио, влизайки вътре. — Мамо?

— Лио? — тя веднага отговори, вратата на спалнята ѝ се разтропа, когато Лио се втурна натам.

— Чакай!

Тя започна да плаче от другата страна на вратата, докато Лио непохватно бърникаше в катинара, няколкократно опитвайки се да го отвори, въпреки че ключът беше оставен в ключалката и всъщност трябваше само да се завърти, но дори и лесните неща стават трудни, когато ръцете ти треперят.

В момента, когато вратата се отвори, Лио потъна в прегръдката на майка си, ръцете му я обгърнаха в отговор.

— Направо щях да се побъркам! — изрече тя, задъхвайки се. — Къде си бил, какво направи? Той какво направи?

— Нищо, мамо — Лио се опита да я успокои. — Нищо. Празни приказки. Само така си говори, нищо не е направил, няма нищо, всичко е наред.

— Той не пожела да ме послуша и когато не си затворих устата, както искате, ме удари и ме заключи тук. Бях толкова изплашена. — Тя погледна към Лио и го сграбчи за лицето. — Той не може да живее вече тук, Лио. Син ми е и се заклех да го обичам от деня, в който се роди, но не мога да спазя обещанието си, докато се страхувам от него и се страхувам за теб. Не можем да останем тук, ако той е тук. Зная, че е твой брат, но…

— Знам, мамо — кимна Лио. — Трябва да се махнем оттук. Събери си нещата и иди при леля Клои, бива ли? За няколко дни.

— И ти също — каза тя. — Имам нужда да си с мен, Лио. Трябва да знам, че поне си в безопасност.

— Аз ще остана при Рижи. — Лио ме погледна и аз кимнах. — Утре имаме репетиция с групата, нали? Затова ще се навъртам наоколо. А след няколко дни ще решим какво да правим по-нататък. Може да се опитаме да поговорим с Арън, да го измъкнем от неговите хора и от наркотиците. Защото нали си спомняш, мамо, какъв беше преди? Как се грижеше за нас, когато татко умря, и как прекарваше часове да прави макети на самолети, помниш ли?

— Спомням си.

— Все още трябва да има начин да си го върнем — заяви Лио. — Какъвто беше, когато бях малък. Просто трябва да измислим как. Иди и си приготви чантата, мамо, звънни на леля Клои, кажи ѝ, че тръгваш към нея.

— Ти си добро момче, Лио — каза тя и го целуна по двете бузи. — Ще се оправиш ли там, при Рижи? — Тя ме погледна, а после и Ашира. — Вие в безопасност ли сте?

— Всичко ще бъде наред с него — каза Аш. — Обещавам.

И по някаква причина това я успокои.

— Мамка му! — Лио покри с ръце лицето си веднага щом тя излезе от стаята, и в същия момент всички ние се сринахме, като споделяхме една и съща лудост от типа „как се случи всичко това“. — Какво става?