Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Докато почти не ги стигнах.

— Хей, Лио, човече — казах аз, опитвайки се да звуча обикновено и изненадано. — О, здравейте, момчета!

(О, здравейте, момчета? Едва ли можех да прозвуча по-фалшиво, дори и да се опитвах.)

Огледах останалите от бандата, всичките по-възрастни, по-едри и по-страшни от мен, и което беше далеч по-важно — и те изведнъж се вторачиха право в мен, кльощавия джинджър, малкото насекомо, което биха могли да смачкат с едно завъртане на подметката.

— Мамка му! — Арън сграбчи Лио за ръката и го издърпа по-далеч от основната група.

Последвах ги, решена да се залепя за Лио като дъвка.

— Да не си казал на това нещо какво имаме да правим? — изръмжа той и когато го видях да се приближава към мен, видях защо Лио е толкова притеснен.

Той не беше на себе си. Беше друсан до козирката, можеше да се види по лицето му, което беше някак си сгърчено. Имаше петна от слюнка около устата си, зениците му бяха огромни и черни, без следа от друг цвят. Като зомби, почти. Много ядосано зомби.

— Какво? Не! — казах, като го играех пълна идиотка. — А какво ще правите? Хей, да не е някакъв купон или нещо такова? Лио, не си ми споменал, че ще има купон, пич, не е яко така. Къде ще е? Може ли да дойда? О, и между другото, аз не съм „това“, а съм тя.

Моята теория беше следната: колкото по-досадна бях, колкото по-настъпателна и предизвикателна, толкова по-вероятно беше Арън просто да каже на Лио да изчезне, само и само да ме разкара.

Но теорията ми не проработи.

— Слушай, Нещо! — Арън се приближи до мен. Достатъчно близо, за да видя малкия цветен ръб, заобикалящ разширените му зеници, потта, която излизаше от порите му, и да надуша лошия му дъх. Достатъчно близо, че сърцето ми да запрепуска в гърдите ми и да ми се прище да бъде където и да било, само не тук и сега. — След като си вече тук, няма да ходиш никъде. Оставаш с мен, докато не свършим работата, а ако после кажеш, нещо на някого за това, ще те запозная с един мой приятел.

Така ми прозвуча като злодей в сапунена опера, че бих се засмяла, ако очертанията и теглото на пистолета не си личаха толкова ясно в долнището на анцуга му. Това парче метал правеше всичко много реално.

Кимнах.

— Сега се разкарай от шибания ми път.

Той се върна при другите, а Лио ме дръпна по-навътре под арката, колкото може по-далеч от тях, клатейки глава.

— На какво, по дяволите, си играеш? — попита ядосано той. — Казах ти да не идваш. Сега и двамата сме загазили, Рижи.

— Всъщност ти не каза точно „не идвай“, опитвам се да ти помогна — отбелязах аз. — Разбира се, че трябва да ти помогна. Какво става тук? Какво чакат те? Защото все пак не са точно незабележими, нали?

— Виждаш ли снукър клуба ей там? — Лио кимна към отсрещната страна на пътя и видях някакъв долнопробен бар или нещо подобно, но табелата беше направена от снукър триъгълник, пълен с топки. — Чакат някакъв пич да излезе оттам. След това… след това не зная, Рижи. Виж, когато нещата загрубеят, просто изчезни, ясно? Чупи се в противоположната посока.

— Ела с мен — настоях аз.

— Не мога. Арън ще ме убие.

Когато го каза, не прозвуча като метафора.

Арън получи съобщение на телефона си и изведнъж цялата група застана нащрек, в очакване за това, което може да се случи, като хайка вълци, които се готвят за лов.

— Добре, това е то. — Арън изгледа внимателно групата. — Пригответе се.

Никой не обръщаше особено внимание на обичайния ритъм на града, на заобикалящия ни шум от сирени, докато наистина не се оказаха наблизо, точно от другата страна на пътя, и видях колите да се отместват, за да направят път на… пожарни коли. Две. Пристигнаха, спряха пред снукър залата и екип от петима пожарникари наскачаха и се втурнаха в клуба.

— Какво… по дяволите? — Раменете на Арън се смъкнаха и той поклати глава. — Какво всъщност става, майка му стара? Не може да бъде!

Напрежението и агресията, които обединяваха групата, постепенно се разпръснаха, докато стояха и гледаха как хората излизат на талази от клуба и на улицата, бавно осъзнавайки, че планираното от тях няма как да се случи, не и сега.

— Добре, майната му! — Арън се обърна към нас. — Майната му. Кой има бело?

— Аз имам нещо — чу се глас.

— Аре да се размажем тогава — каза Арън и просто ей така се оттегли намръщено, а приятелите му го последваха.

Но единственото нещо, което ме интересуваше, беше посоката, която той избра и която беше далеч от нас.

Бях затаила дъх в продължение на три или четири удара на сърцето си.