Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Затова спрях да се оглеждам в огледала, докато препрограмирах външността ми да съответства на вътрешното усещане.

Но сега се огледах.

Накарах себе си да види коя съм аз, обръснатите страни на главата ми, с експлозията от коса, която падаше в очите ми. Изостреното лице и красивите зелени очи.

Сега гледах в огледалото, виждах себе си и най-накрая външното се припокриваше с вътрешното. Не виждах странно момиче, било то гей, или хетеро. Нито пък момиче, което иска да е момче.

Просто виждах себе си. Това бях аз — не се вписвах в нито една категория, освен в моята собствена, но защо това трябваше да има значение за когото и да било? Единственото, което исках, е да бъда себе си.

Мислех си за Роуз и за изражението на лицето ѝ.

Усещах болката на онова призрачно момиче, което толкова добре познавах.

Позволих си и да се влюбя в Роуз. Което беше адски кофти. Но по-лошото беше, че позволих на това чувство да се прояви в крайно неподходящото време. Роуз ми казваше нещо голямо и важно, а аз обърнах всичко да се върти около мен и я предадох, когато се нуждаеше от приятел, а не от гадже.

Какво, по дяволите, сторих?

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Какво, по дяволите, сторих?

Тогава се вгледах в очите си и това помогна. Помогна ми да се видя там и да се погледна с чувство на състрадание.

Всичко, което направих, бе да покажа как се чувствам.

Показах любов, копнеж и желание.

Но това беше всичко. И не беше нещо лошо. Не е лошо нещо да бъдеш този, който наистина си. За известно време цялата тревога изчезна и спрях да се гледам в огледалото, а вместо това се втренчих в града зад мен, който се виждаше от прозореца на стаята ми — светлините на милиони животи, премигващи по целия път до хоризонта.

Няма нужда да се отчайвам заради това, че съм смела, че рискувам всичко в името на истината. Вместо това се чувствах свободна, защото тази вечер счупих още една бариера пред истинското си аз, прекосих още един мост към живота, който исках. И засега, малко или много, се чувствах добре, че го направих, дори да съм изгорила моста след себе си.

Чувствах се горда.

Аш седеше там, когато пристигнах в болницата, и в момента, в който я видях, се почувствах подобре, в безопасност. Сякаш виждането с Аш е единственото нещо, което ме възпира да не изгубя контрол.

— Прибираш ли се въобще вкъщи? — поздравих я, опитвайки се да звуча нормално. Тя се беше отпуснала срещу мен, топлината на кожата ѝ срещу моята. — Аш, ще направиш ли нещо за мен? — попитах аз.

Тя ме погледна сънливо.

— Какво? — попита на свой ред тя.

— Ще хакнеш ли компютъра на баща ми?

— Да, дай ми имейла му — каза тя.

— Харесва ми, че дори не попита защо.

— Явно имаш основателна причина — прозя се Аш. — Защото аз използвам способностите си само за добри каузи. Но нека не е точно сега, става ли? Просто имам нужда да затворя очи за малко.

Чувствах тежестта на главата ѝ върху рамото ми и дишането ѝ се забави.

— Аш, мисля, че може би прецаках целия си живот — заявих аз.

Тя изхърка в отговор.

25

Събудих се рано, преди изгрев, след само един час сън в собственото ми легло. Все още беше тъмно, но чувах шумове от долния етаж. От мига, в който отворих очи, бях напълно будна, сърцето ми препускаше, чувствах цялото си тяло неспокойно, затова се измъкнах от леглото и проверих телефона си. Беше пълен с известия. Повече, отколкото бях в състояние да проумея. Погледнах в Инстаграм профила ѝ и видях видеоклипа. Роуз плачеше. Ядосана и разстроена.

Изгледах го.

Изпуснах телефона на пода.

Защо?

Защо би направила нещо подобно… Това не беше Роуз.

Сгреших, но не бях направила това, което тя твърдеше, нали? Не бях. Знам, че не бях, тогава защо се нахвърляше така върху мен?

Да ми е ядосана — разбирам. Да ме напада — добре. Но да ме тагва и да поства всичко това до всичките ни приятели? До всички, които и преди групата си мислеха, че съм задник. Сега имаха конкретна причина отново да смятат така.

Какво да правя сега?

Дали да отида на училище, да се държа, сякаш нищо не се е случило, след като знаех, че всички ще ме гледат втренчено и ще си шепнат, а може и още по лошо?

Цялото ми усещане за гордост и свобода, което почувствах снощи и с което си легнах, се изпари.

Винаги съм мислила, че Роуз ми е приятелка, че наистина ѝ пука за мен.

Не за кръвта и костите, от които бях изградена, а за онова, което е в главата и в сърцето ми. Но това, което се случи снощи, трябва да е било много по-лошо, отколкото съм си давала сметка. Защото я ядосах и нараних и ако съм я накарала да се почувства дори за секунда като отрепка, насилена и използвана… Мили боже, ами ако съм като тях?