Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Ама наистина го мисля. — Главата ѝ се обърна назад, а аз извих врат, за да я погледна. — Никога не се отказваш от мен, нито ме оставяш да затъна. Няма знамение какви глупости върша или казвам, и това е наистина специално, ти наистина си специален човек за мен, нали знаеш?

Тя се извъртя така, че брадичката ѝ се опираше на гърдите ми, а сърцето ми прескачаше и биеше, тежестта ѝ върху мен караше тялото ми да се пръска и пука по шевовете, ръката и, преметната през стомаха ми, спря дишането ми. Това наистина се случваше, наистина бях на леглото на Роуз и тя наистина почти лежеше върху мен.

— Понякога се притеснявам, че не съзнаваш какъв невероятен човек си — каза тя и гласът ѝ беше толкова мек и нежен.

Това ми дойде в повече, завъртях се настрана и се обърнах към нея, така че лежахме по дължина, лице в лице, само на няколко сантиметра разстояние, но така поне можех да дишам. И по този начин можеше и да не умра.

— Изобщо не е така — отвърнах. — Аз съм си просто аз.

— Млъквай — отсече Роуз. — Ти си изумително, забавно, мило, лоялно човече, най-добрият барабанист в познатата ни вселена и най-добрият танцьор, и ми харесва как косата ти пада в очите, и носиш тези глупави ризи всеки ден и… Рижи, има нещо, за което се заклех да не ти казвам, обаче не мога да крия нищо от теб…

Времето забави ход и след това спря. Видях светлините, отразени в тъмносините ѝ очи, мъха по меките ѝ бузи и начина, по който горната ѝ устна се извива, когато говори, сребристия белег, точно отляво на устните ѝ, и сякаш всичко във вселената, от самото зараждане на времето, се е стремило точно към този момент, този перфектен, красив момент.

И нямаше нужда да чувам какво иска да ми каже, защото знаех, че нещо невероятно се е случило и Роуз чувства същото към мен.

Тя също ме обича!

Всичко ми се струваше толкова правилно, когато се протегнах и поставих ръка на талията ѝ, така трябваше да бъде, сякаш се надвесвам над нея и я целувам. И когато се случи, видях как очите ѝ се разшириха, раменете ѝ се стегнаха, и усетих как се отдръпва, когато устните ми срещнаха нейните, и все пак устните ми срещнаха нейните и за най-кратката частица от мига аз целунах момичето, което обичах, и разбрах какво е пълно щастие.

Тогава тя си отиде и остана само студен въздух, където е била.

Когато си дадох сметка какво се случи, видях Роуз да се взира в мен изправена, с широко отворени от ужас очи. Когато времето отново започна да тече, направо запрепуска.

— Мамка му, Рижи, какво, по дяволите? — каза тя. — Какво правиш? Как ти хрумна да…? Не исках това, защо си мислиш, че бих искала това? Ти — измежду всички хора. Да се опиташ да ме насилваш да…

— Не. Не съм, не бих… Съжалявам… Помислих си…

Всичко се завъртя около мен, но без мен, изоставах от времето, умът ми, тялото ми все още догонваха онзи поглед на лицето ѝ. Каквото и да си мислех допреди миг, е било погрешно. И то съвсем, абсолютно и тотално погрешно, по дяволите. О, мамка му, о, не, по дяволите, о, да му се не види!

— Съжалявам! — Скочих от леглото. — Съжалявам, само си помислих… просто усетих… Помислих си, че искаш да те целуна. Съжалявам, Роуз!

За първи път виждах Роуз толкова разстроена, толкова ядосана, лицето ѝ се покри с червени и бели петна.

— Оле, по дяволите, мили боже, Рижи, ти трябваше да си ми най-добрият приятел! Единственият човек, който не се опитва да ме чука. Имах ти доверие, с теб се чувствах в безопасност. И… и… и…

— Аз съм най-добрият ти приятел — приближих се към нея. — Роуз, моля те…

— HE! He се приближавай до мен.

Страхувах се да се движа или да говоря. Нямах никаква представа какво ще стане с мен оттук нататък.

— Ако беше най-добрият ми приятел, нямаше да направиш това, Рижи. Ако беше най-добрият ми приятел, щеше да знаеш, че…

— Да зная какво — започнах аз и увесих нос, знаейки точно какво възнамерява да ми каже, преди още да го каже, защото аз съм най-добрият ѝ приятел и наистина я познавам подобре от всеки друг, и въпреки всичко прецаках нещата възможно най-зле, тотално и тъпо.

Знаех какво се готви да ми каже.

— Рижи, аз не съм като теб. Аз съм хетеро. Не целувам момичета.

Десет месеца по-рано…

Първият ни концерт беше убийствен. Бяхме се събрали едва преди два месеца, но вече разполагахме с всички онези песни, достатъчни за албум. И знаете ли какво? Звучахме добре. Не като училищна група, не като банда хлапета. Бяхме страхотни, бяхме невероятни.

Когато свирехме заедно четиримата, нямаше и една погрешна нота. Сякаш бяхме предопределени да се срещнем в този живот и да променим музикалната история с нашето радикално звучене. Чувствах се адски въодушевено, направо прекрасно.