Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Променила се е. Била е уплашена. Искала е някого мъртъв…

— Изглежда, наистина е превъртяла — казах аз. — Идваш ли, Лио?

Лио се изправи, но ръцете на Арън го спряха.

— Не, Лио. Никъде няма да ходиш, братле. Имаме планове.

— Но ти нямаш нужда от мен, нали? — Лио пристъпваше от единия си крак на другия.

— Няма значение дали имам нужда от теб или не, ти си ми брат. Идваш.

— Добре. — Лио седна. — Разбира се.

— Пиши ми по-късно — казах.

— Разбира се.

За миг се почудих дали не трябва да остана, или ще помогне просто ако съм наоколо. Последното нещо, което исках, беше да оставя Лио да пресече линията, след която нямаше да може да се върне назад, ако можех да го предотвратя.

— Аз може…

— Ти, недоразумение, не си нужно — каза ми Арън. — Потискаш ме, човече.

— Лио? — Лио не ме погледна. — Знаеш ли какво ще ти кажа, ще взема да се обадя на Роуз, може тя да намине и да измислим нещо тримата, а?

— Рижи — Лио ми хвърли предупредителен поглед. Искаше да ми подскаже, че ако се застоя още тук, нещата няма да станат по-добри. — Трябва да тръгваш.

И въпреки това не помръднах, не можех. Докато Арън не скочи от мястото си и не се надвеси внезапно над мен, лице в лице.

— Брат ми ти каза да се чупиш, така че давай, преди да те изведа навън и да ти покажа как се вземат стълбите по бързия начин.

Видях слюнка в ъгълчетата на устата му, многобройните малки червени вени в очите му и се изплаших, мамка му.

— Ще се видим по-късно, Лио.

Той ме погледна, но не отговори. Нямаше нужда, очите му казваха всичко.

23

Улицата на Роуз беше спокойна, всички хлапета се бяха разположили на сигурно в прохладните си домове с климатик или играеха в оградени градини. Колите, които струваха два пъти повече, отколкото повечето хора печелеха за година, стояха навън, лъснати и чисти, и ако се беше появил дори един човек на улицата, щеше да ме загледа, за да може да ме спомене на следващото събрание на квартала. Къщата ѝ беше тиха, никакъв знак от баща ѝ или от Аманда.

Чувствах лека вина, че не съм с Наоми, но Аш спомена, че дори и тя няма да ходи днес. Изглежда е била будна цяла нощ, за да декодира цифрови комбинации, които вероятно не могат да бъдат декодирани. Аз обаче имах нужда да съм тук, защото, виждате ли, Роуз беше нещо повече от човек, тя беше мястото, където не беше необходимо повече да умувам, където можех просто да бъда себе си за известно време, и това беше истинско облекчение. Не съзнавах колко много умора ми се е насъбрала, колко много ми се иска просто да се отпусна за малко.

Домът на Роуз беше идеалното място за тази цел, беше убежище на реда, изолирано с пари. Имаше си жена, която идваше четири пъти в седмицата, така че никога да няма купчина пране по стълбите или неизмити чаши в мивката. Винаги миришеше хубаво и имаше цветя във вазите в коридора и дневната, а също и на горния етаж.

Щом пристигнахме, Роуз отиде горе да се преоблече и се върна долу в провиснала тениска и клин, боса, а дългата ѝ коса беше пусната. Наблюдавах я, когато се запъти да ни направи сандвичи с бекон, а после ми връчи моя заедно с кола в стъклена бутилка и сламка.

— Значи се притесняваш за Лио?

— Нещо такова — отвърнах аз. — Да. Ти не се ли?

— Не съм сигурна. Той си има тъмна страна, знаеш.

— Какво искаш да кажеш? — погледнах я аз.

— Искам да кажа, че понякога той не е Лио, когото познаваме. Понякога е свиреп.

— И с теб? — в гласа ми се прокрадна острота и Роуз я улови.

— Не, разбира се, не и с мен. Аз съм го опитомила, направо яде от дланта на ръката ми. Просто виждам какво му става понякога. Той се чувства като в капан.

— Не знам — въздъхнах. — Родителите ми ме мразят. Ти мразиш своите родители. Изглежда е нормално да мразиш семейството си, нали?

Мислех си колко бесен изглеждаше Лио, макар и тъжен и уплашен. И начинът, по който той постъпваше, сякаш искаше да бъде за Арън някой друг.

— Как е у вас? — попита тя с наполовина пълна уста и аз свих рамене.

— Не като тук — отговорих.

— Тук не е като тук, когато те са тук — каза ми Роуз. — Знаеш как е, мисля, че планират да имат бебе или тя вече е бременна. Всеки път, когато вляза в стаята, спират да говорят. И знаеш ли, всъщност не ме е грижа дали ще си имат бебе, само дето ми пука за бедното дете, да расте с тези идиоти. Трябва да има закон или нещо такова, тест, който да не ти позволява да забременееш, ако нямаш нужния интелект да станеш родител на човешко същество.

— Това пък какво беше? — засмях се аз.