Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

— Хората го уважават, Рижи — заяви той. — За човека, какъвто е, и за това, което е направил.

Успях да мълча цял един етаж.

— Защото продава наркотици и наранява някого почти до смърт?

— Този глупак знаеше рисковете. Не беше просто някакъв обикновен човек, на когото да се е нахвърлил. По улиците се води война, човече.

Исках да се засмея, но нямах представа как ще реагира, ако го направя, а и той беше прав. През последната година в Лондон се случваше поне по едно нападение с нож всяка седмица. Имахме събиране в училище по този повод. Обсъждаха набирането на средства за поставяне на металдетектор на главния вход, което беше тъпо, защото имаше поне около десет други начина за влизане и излизане от сградата.

— И ти си обикновен човек — казах вместо това. — И си китарист, при това много добър. Не си струва, нали? Да се забъркваш в тези гадости?

Лио ми хвърли дълъг, настоятелен поглед, когато асансьорът се разтресе и спря.

— Рижи, ти просто не знаеш какъв е животът ми. Вие дори не ме познавате наистина.

— Рижи! — Майката на Лио засия, когато ме видя. — Нали ще останеш за вечеря?

Аз бях образецът за добър приятел, онзи, когото майките винаги се радват да видят, защото това означава, че децата им не са се включили в гангстерска война в сряда вечер след училище.

— Благодаря, госпожо Крофърд — отговорих, — но не мога.

Лицето ѝ помръкна и видях тревогата, изписано на него.

Лио дори нямаше представа какъв късметлия е да има майка, на която ѝ пука.

— Кажи ми как е Наоми. Обадих се на Джаки, но тя не вдигна, не че я обвинявам, не мога да си представя какво преживява в момента.

— Все още без промяна — отговорих аз и тя изведнъж ме прегърна и прошепна в ухото ми.

— Толкова е хубаво да те видя, не съм те виждала толкова отдавна. Ще държиш моето момче под око вместо мен, нали? Тревожа се за него.

Тя ме пусна.

— Е, радвам се да те видя въпреки всичко.

Кимнах в мълчаливо обещание, че ще направя всичко възможно, но какво, ако Лио беше прав? Може би изобщо не го познавах.

Арън се беше проснал на един стол в ъгъла, единият му крак висеше на облегалката, и играеше. На екрана няколко компютърно генерирани гангстери падаха поносени от картечницата му.

— Да! Копелета! — извика той към Лио. — Ела тука, братле, глей как ги трепа тия шибаня…

— Здравей! — отвърнах аз.

Арън ми хвърли поглед през рамо.

— Какво, по дяволите, е това? — каза той, докато ме гледаше. — О, майка му стара, утрепаха ме!

— Аз съм Рижи — заявих. — С Лио сме приятели.

— Рижи е в групата — добави Лио, сякаш не беше съвсем наясно дали иска да оповестява, че сме приятели.

— О, да — отвърна Арън и ме изгледа от горе надолу. — Изглеждаш голяма работа… Рижи.

— Благодаря — казах аз и той се подсмихна. Не го каза като комплимент.

— Е, как е? — опитах се да поддържам някакъв разговор.

— Много подобре, ако спреш да ми говориш — заяви той и отпусна конзолата, когато изгуби още един живот. — Братле, ще отведеш ли това оттук, моля те?

Отне ми известно време да схвана, че „това“, за което той говореше, бях аз.

— Имаш ли нещо против да те попитам нещо за времето, когато си учил в гимназия „Темз“? — искаше ми се да не звуча толкова помпозно, но така се получи. Проблемът беше, че дори да се бях опитал да звуча по-гангстерски, пак щеше да се получи глупаво.

— Ами, опитах се да не се застоявам особено, схващаш какво имам предвид — засмя се Арън, а Лио се загледа в краката си.

— Спомняш ли си Карли Шийлдс?

Арън наклони глава и ме погледна.

— Да, хубаво момиче. Истински сладкиш. Бяхме заедно за известно време. Да, беше тъжно.

Изненадах се от мекотата в гласа му, от усмивката му.

— Арън! — майката на Лио се провикна от кухнята.

— Какво, по дяволите? — обади се Арън. — Не спира да ме дразни.

— Виж, няма значение — казах аз и станах. — Лио, ще дойдеш ли с мен при Роуз?

— Да, може би… — Лио понечи да стане.

— Бях потресен, когато се самоуби, вярно, беше тъжна работа. Беше добро момиче, знаеш ли? За малко ме накара и аз да се чувствам добър. И тогава ме заряза, просто ей така, и започна да става доста странна.

— Странна ли? — опитах се да не прозвучи твърде заинтересовано.

— Тя откачи, няколко дни преди това. Спомням си. Промени се тотално.

— Наистина ли? Как? — продължих да задавам въпроси.

— Дойде при мен и ме попита дали познавам някого, който би убил човек за нея. Каза, че има пари.

— Какво? — попита Лио.

— Лъжец ли ме наричаш? — предизвика го Арън веднага. — Аз ѝ отвърнах, не, момиче, но сега, като се замисля, трябваше да взема парите ѝ, и без това нямаше да я има дълго време, че да си ги иска обратно.