Кара Делевинь - Огледалце, огледалце

Но усмивката замръзна на лицето ми, когато се показа десктопът му. Защото първото нещо, което видях, беше снимка на момиче, приблизително на моята възраст, може би малко по-малко. Момиче, което не познавах, момиче, което не знаеше, че някой го е снимал. Беше хубаво, смееше се, имаше дълги, тънки ръце и раница Hello Kilty. Кликнах върху снимката и я увеличих, имаше трапчинки, когато се усмихваше. Изглежда, нямаше нищо свързано с тази снимка, никакъв документ, никакви имена. Само това хубаво младо момиче, наблюдавано от разстояние.

Имаше много папки на десктопа и ги отварях една по една. Умората вече ме налягаше, очите ми пареха от изтощение, но продължих да търся, надявайки се да не намеря нищо. И тогава го открих. Попаднах на папка, пълна с криптирани файлове. Пробвах отново с основната парола, но нищо. Направих още три или четири опита и не влязох. Взирах се във файловете, те нямаха четливи имена, само поредица от цифри — беше невъзможно да отгатна какво има вътре. И тогава се сетих.

Начинът, по който тате гледаше краката на Роуз.

Фактът, че помагаше на Наоми да кандидатства за наградата на Херцога на Единбург точно преди да изчезне.

Как награждаваше с медал Карли, докато тя стоеше там по бански.

Миризмата на различни жени, която винаги присъстваше.

Не исках да мисля, че файловете съдържат снимки на още момичета. Момичета като това. Момичета, които познавам.

Не исках да си го мисля, но трябваше. Трябваше да узная.

22

Събудих се от съобщението на Аш.

„Няма да ходя на училище, будувах цяла нощ. Никакъв напредък,

трябва ми повече време. Ще бъда в болницата.

„ОК, трябва да те видя“, отговорих и зачаках. „Трябва да те питам

нещо“.

Беше твърде заета да ме пита какво. Видях многоточията ѝ да се появяват няколко пъти, значи пишеше, а после изчезнаха. Снощи имах чувството, че съм на някакво много мрачно и объркано място, но днес слънцето светеше и нищо, което видях или прочетох снощи, не изглеждаше толкова лошо или опасно. Удивително беше колко подобре се чувствах днес от вчера, и разликата беше само една.

Роуз.

Не мога да обясня как се почувствах от думите и емотиконите ѝ, които изпълниха екрана ми отново, след двайсет и четири часа пълно мълчание. Когато телефонът ми започна да бръмчи под възглавницата, всъщност не спях наистина. Тъкмо се унасях, преследвайки мислите си отново и отново в тъмнината. Но тогава Роуз пак се появи и веднага се почувствах подобре.

Небето беше ясно, денят — топъл, и ми харесваше как изглежда Лондон, прострял се над реката, Лондонското око, очертано на фона на синьото небе, старите сгради и новите небостъргачи редом едни до други, изглеждаха така, сякаш изригваха от земята в един и същи момент, а не в различни векове. Обичах това място, където всеки, откъдето и да е, може да дойде и да бъде който си поиска, и на никого няма да му пука. Обичах го, защото в този град винаги можеш да почувстваш, че принадлежиш някъде.

За няколко минути всичко изглеждаше добре. Както си беше, преди всичко да отиде по дяволите.

Лио ме чакаше на ъгъла при метрото, до него беше Роуз. Тя се беше облегнала на лампата и изучаваше телефона си, а Лио гледаше в противоположната посока. Заедно, но и не заедно.

— Привет — казах, когато се приближих, и внезапно почувствах неувереност, както беше в началните дни на групата.

— Бро! — Лио се отлепи от стената, но Роуз остана отпусната, докато почти не стигнах, и се чудех дали е забелязала, че страните ми горят, че ми е невъзможно да я гледам право в очите.

— Бандата отново е заедно. — Роуз се усмихна, когато най-накрая ме погледна над телефона си. — Виж, съжалявам, че минах в нелегалност последните няколко дни. Женски работи, знаете. Но сега изцяло съм тук, нали? Изцяло. Искам да се справя добре — заради Най — и не искам да ви подвеждам. Обичам ви.

Лио и аз се спогледахме, но той само сви рамене.

— Всички сме се оставили малко на течението — заяви той. — И аз бях под стрес с разни глупости.

— Знам. — Роуз докосна ръката му. — Съжалявам, че не бях до теб. Вече ще е подобре, обещавам. Прощаваш ли ми?

Нещо премина между тях и аз се престорих, че не забелязвам. Можеха да си кажат всичко това, преди да дойда, но са изчакали да бъда свидетел, защо?

— Рижи ще дойде тази вечер каза Роуз. — Филми, пуканки и разни глупости. Искаш ли да дойдеш и ти?

Лио ме погледна и аз повдигнах леко рамене. Вътрешно ми се искаше да каже, че няма да успее. Исках я за себе си поне за няколко часа. Ако само можех да остана няколко часа насаме с нея, тогава всичко щеше да бъде наред.